Стивън Ериксън - Сакатият бог

— Говориш като старец, като баргастки шаман. Гатанки и лоши съвети, Онос Т’уулан беше прав да ги премахне всички. — Едва се сдържа да не погледне на запад, над рамото му, сякаш можеше да намери там своя народ и Бойния вожд, всички закрачили право към тях. Вместо това изпи последната глътка чай в чашата си.

— Онос Т’уулан — промълви Драконъс. — Имасско име. Странен боен вожд за баргасти… ще ми разкажеш ли историята за това, Ралата?

Тя изсумтя.

— Не ме бива в разказите. Хетан го взе за свой съпруг. Беше от Сбора, когато всички Т’лан Имасс се отзоваха на призива на Силвърфокс. Тя му върна живота, сложи край на безсмъртието му, а след това го намери Хетан. След края на войната на Панион. Бащата на Хетан беше Хъмбръл Тор, който бе обединил клановете на Бялото лице, но се удави по време на десанта на бреговете на този континент…

— Чакай малко. Вашите племена не са ли родом от този континент?

Тя сви рамене.

— Баргастките богове бяха пробудени. Напълниха мозъците на шаманите с тяхната паника, като горчива пикня. Трябва да се върнем тук, в първоначалното си отечество, и да се опълчим на древен враг. Така ни се казваше, но нищо повече. Мислехме, че врагът е Тайст Едур. После ледериите, а след това ак’рините. Но не беше никой от тях и сега сме унищожени, и ако казаното от Секара е вярно, то и Онос Т’уулан е мъртъв, както и Хетан. Всички са мъртви. Надявам се и баргастките богове да умрат с тях.

— Можеш ли да ми разкажеш повече за тези Т’лан Имасс?

— Те коленичиха пред смъртен мъж. В разгара на битката обърнаха гръб на врага. Повече няма да кажа за тях.

— Все пак избра да последваш Онос Т’уулан…

— Той не беше сред тях. Сам се изправи пред Силвърфокс, същество от кости, и настоя…

Драконъс се беше навел напред, почти над огъня.

— „Същество от кости“? Т’лан… Телланн! В името на Бездната! — Изведнъж се надигна, с което още повече стъписа Ралата и тя го загледа как закрачи вбесен край огъня, черно мастило сякаш закапа от ножницата на гърба му, тъмно петно, от което очите я заболяха. — Онази кучка — изръмжа той гърлено. — Порочна, омразна вещица!

Ублала бе чул избухването му и изведнъж надвисна в бледата светлина на огъня с огромния боздуган, отпуснат на рамото му.

— Какво ти направи тя, Драконъс? — Погледна навъсено Ралата. — Трябва ли да я убия? Ако е сочна и мазна… а какво означава „изнасилване“? Има ли нещо общо със секса? Мога ли да я…

— Ублала — сряза го Драконъс. — Не говорех за Ралата.

Теблорът се огледа.

— Не виждам никой друг, Драконъс. Крие ли се? Която и да е тя, мразя я, освен ако не е хубава. Хубава ли е? В смисъл, ако са хубави, всичко е наред.

Воинът го изгледа накриво.

— По-добре си легни, Ублала, и поспи. Аз оставам за първия пост.

— Добре. Не че съм уморен де. — Обърна се и тръгна да си вземе завивките.

— Ти внимавай с него — изсъска Ралата. — А ако първо удари и след това задава въпроси?

Той я погледна.

— Т’лан Имасс бяха немрящи , така ли?

Тя кимна.

— И тя не ги пусна?

— Силвърфокс ли? Не. Помолиха я, мисля, но не.

Той сякаш се олюля. А после се обърна и бавно се смъкна на колене, с гръб към нея. Беше поза на отчаяние или на скръб — не можеше да е сигурна. Объркана, Ралата пристъпи към него, но спря. Той говореше нещо, на непознат език. Една и съща фраза, повтаряше я и повтаряше със стегнат и хриплив глас.

— Драконъс?

Раменете му се разтърсиха, а след това тя чу буботещия му смях, горчив и без капка веселие.

— А аз си мислех, че наказанието ми е било дълго — отрони с все така наведена глава. — Този Онос Т’уулан… той вече наистина ли е мъртъв, Ралата?

— Така каза Секара.

— Значи е в мир. Най-сетне. В мир.

— Съмнявам се.

Той изви глава и я погледна.

— Защо казваш това?

— Те убиха жена му. Убиха децата му. Ако аз бях Онос Т’уулан, дори смъртта нямаше да ме спре да си отмъстя.

Драконъс я зяпна. Дъхът му заседна в гърлото и той отново се обърна и отпусна глава.

От ножницата капеше черно като от отворена рана.

„Ох, как го искам този меч…“

Копнежи и потребности могат да вехнат и мрат, също като любовта. Всички величави жестове на доблест и предана вярност не означават нищо, когато единствените свидетели са тревата, вятърът и празното небе. На Маппо му се струваше, че благородните му добродетели са изсъхнали на лозницата и градината на душата му, някога тъй пищно избуяла, сега трополи с голи клони по каменни стени.

Къде бе обещанието му? А клетвите, които бе изрекъл тъй строго и тържествено в младостта, така блестящи с предвещанието си за доблест, подобаваща за широкоплещестия храбрец, какъвто беше някога? Маппо можеше да усети боязънта в себе си, корава като тумор с големината на юмрук в гърдите му. Ребрата го боляха от натиска й, но беше болка, с която вече бе живял дълго, и се беше превърнала в част от него, белег много по-голям от раната, която покриваше. „И точно така думите стават плът. Точно така самите ни кости се превръщат в стягата на собственото ни мъчение, а мускулите се сгърчват под хлъзгавата потна кожа, главата клюмва унило — виждам те, Маппо — така съкрушен в жалкото си поражение.“