Стивън Ериксън - Сакатият бог

„Мъжът с посребрялата брада гледа и не може да каже нищо.“

„Лошо.“

Погледна наляво, но сянката беше изчезнала.

Трясък долу от двора го накара да се обърне. Тронът, грамада от пламъци, бе пропаднал в купчината смет. А димът скочи нагоре към небето като звяр неокован.

Вече не можеше да се осланя на небето. Алтернативата, прецени той, докато оглеждаше съсухрените си изгнили крайници, водеше до униние. Тюлас Остригания огледа със смътен ужас насечения пейзаж — проклятие, преследвало всички вървели по тази раздрана земя. Нещата, които доскоро бе гледал от много високо, сега се оказваха сериозни препятствия: безброй оврази, врязали дълбоки раздрани жлебове по пътя му.

„Тя е ранена, но не кърви. Все още поне. Не, вече го разбирам. Тази плът е мъртва. И все пак това място ме привлича. Защо?“ Приближи се с накуцване до ръба на най-близката пукнатина. Надникна надолу. Тъмнина, хладен лъх, леко вкиснат от миризмата на гнило. И… още нещо.

Тюлас Остригания застина за миг, а след това пристъпи в празното и полетя надолу.

Протритото облекло се раздра и заплющя диво, докато тялото му се блъскаше в грубите стени, хлъзгаше се и отскачаше на кълбо от съсухрени крайници, превърташе се и пропадаше сред съсъка на пръст и пясък, рехавия допир и дръпване на корени трева, а вече и камъни, откъртили се от стените, за да полетят надолу след него.

Изпращяха кости, когато се удари в осеяното с канари дъно на цепнатината. Още пясък се изсипа отгоре със звука на пълзящи влечуги.

Дълго остана неподвижен. Вдигналата се прах бавно се утаи в сумрака. Най-сетне той се надигна и седна. Единият му крак беше счупен малко над коляното и се крепеше само на няколко ивици кожа и едно сухожилие. Той намести счупеното и изчака, докато нащърбените краища бавно се сраснаха. Четирите счупени ребра, чиито краища се показваха от дясната страна на гръдния му кош, не бяха особено изтощителни, тъй че засега ги остави, за да съхрани силата си.

След малко успя да се изправи и раменете му се остъргаха в стените. Огледа обичайното множество натрошени кости, осеяли неравното дъно, но те не представляваха особен интерес. Късове зверски души се бяха вкопчили в тях като призрачни червеи, подразнени от новите течения във въздуха.

Тръгна по дирята на странната миризма, която бе доловил отгоре. Тук беше по-силна, разбира се, и с всяка непохватна стъпка по лъкатушещия овраг в него се надигаше предчувствие, граничещо с възбуда. Вече беше близо.

Черепът бе набит на дръжка на копие от потъмнял бронз, издигаше се на височината на гърдите и преграждаше пътеката. Под копието лежеше останалото от скелета, всяка кост натрошена грижливо.

Тюлас Остригания спря на две крачки от черепа.

— Тартено?

Гласът, който прокънтя в главата му, заговори на езика на Имасс.

„Бентракт. Скан Ал те поздравява, Възвръщенецо.“

— Костите ти са твърде големи за Т’лан Имасс.

„Да, но от това не дойде спасение.“

— Кой ти причини това, Скан Ал?

„Тялото й лежи на няколко крачки зад мен, Възвръщенецо.“

— Ако си я ранил в битката така, че да умре, как е могла да унищожи тялото ти с толкова сила?

„Не съм казал, че е мъртва.“

Тюлас Остригания помълча разколебан, след това изсумтя:

— Не, нищо не живее тук. Или е мъртва, или си е отишла.

„Трудно мога да споря с теб, Възвръщенецо. Обърни се и виж сам.“

Той се обърна и погледна. Слънчевата светлина си пробиваше път надолу през прахта.

— Не виждам нищо.

„Това е твоя привилегия.“

— Не разбирам.

„Видях я как прекрачи над мен. Чух как се смъкна на земята. Чух как извика от болка, а после заплака, а когато плачът свърши, остана само дъхът й, докато и той не секна. Но… все още го чувам. Повдигането и спадането на гърдите й, с всеки лунен изгрев — когато смътната й светлина стигне долу — колко пъти? Много. Изгубил съм им броя. Защо остава тя? Какво иска? Няма да отговори. Никога не отговаря.“

Без да каже нищо, Тюлас Остригания се промуши покрай пръта и прашния череп. След няколко крачки спря и зяпна надолу.