Стивън Ериксън - Сакатият бог

Тя каза:

— Имаш ужасно отвратителната дарба да ме увещаваш да те пусна в леглото си, Карса Орлонг. Е, добре, ела. Само не бъди груб.

— Груб съм само с тези, които заслужават.

— А ако дните на тази връзка са преброени?

— Преброени са — отвърна й той и се ухили. — Но не и нощите.

Смрачаваше се. Далечните камбани на града смътно прогласиха скръбта им, а в окъпаните в синя светлина улици и улички завиха кучета.

Стоеше в сенките, в най-закътаната стая в двореца на градския владетел и видя как той се отдръпна от камината и изтупа пепелта от ръцете си. Не можеше да има съмнение в наследената кръв, а бремето, което бе носил баща му, сякаш бе натежало като старо наметало върху изумително широките рамене на сина. Никога нямаше да може да разбере такива същества. Готовността им за мъченичество. Тежестите, с които измерваха собствената си стойност. Волята им да прегърнат дълга.

Той се смъкна в стола с високия гръб, изпъна крака и мъждукащата светлина на пламъците от съживения огън заблиза металните пъпки по високите му до коленете кожени ботуши. Отпусна глава назад, притвори очи и заговори:

— Качулатия знае как успя да влезеш тук и си представям как Силана настръхва точно в този момент, но ако не си тук, за да ме убиеш, на масата вляво от теб има вино. Налей си.

Намръщена, тя излезе от сенките. Изведнъж стаята й се стори твърде малка, стените заплашваха да я затиснат. Да изостави така драговолно небето заради тежък камък и почернели греди… не, изобщо не можеше да разбере това.

— Само вино?

Гласът й бе малко хрипкав — от много време не беше прибягвала до него.

Издължените му очи се отвориха и той я изгледа с непресторено любопитство.

— Предпочиташ?

— Ейл.

— Съжалявам. За ейл ще трябва да слезеш до кухнята.

— Кобилешко мляко тогава.

Веждите му се вдигнаха.

— Долу до дворцовата порта, завиваш наляво и вървиш около петстотин левги. И това е само предположение, имай предвид.

Тя сви рамене и пристъпи към камината.

— Дарът се бори.

— Дар ли? Не разбирам.

Тя посочи пламъците.

— Аха. Е, стоиш в дъха на Майката Тъма… — Изведнъж се сепна. — Тя знае ли, че си тук? Но пък… — Отново се отпусна. — Как би могла да не знае?

— Знаеш ли коя съм? — попита тя.

— Имасс.

— Аз съм Апсал’ара. В своята нощ в Меча, единствената му нощ , той ме освободи. Намери време за това. За мен. — Усети се, че трепери.

Той продължаваше да я гледа.

— И си дошла тук.

Тя кимна.

— Не очакваше това от него, нали?

— Не. Твоят баща… нямаше причина за съжаление.

Той стана, отиде до масата и си наля вино. Вдигна чашата и се загледа в нея.

— Знаеш ли… Дори не го искам това. Необходимостта… да правя нещо. — Изсумтя. — Няма причина за съжаление, но…

— Те го търсят в тебе. Нали?

— Дори в името ми ще го намериш — пак изсумтя той. — Нимандър. Не, не съм единственият му син. Нито дори любимият — не мисля, че имаше любими синове. И все пак… — Махна с чашата в ръката си. — Ето, че седя в неговия стол, пред неговия огън. Този дворец е като… като…

— Неговите кости?

Нимандър потръпна и извърна очи.

— Твърде много празни стаи, това е.

— Трябват ми някакви дрехи — каза тя.

Той кимна разсеяно.

— Забелязах.

— Кожи. Коприни.

— Възнамеряваш да останеш ли, Апсал’ара?

— До теб, да.

Той се обърна и я погледна с нещо като изненада, ако изобщо можеше да е изненадан от нещо.

— Но няма да съм негово бреме — добави тя.

Кисела усмивка.

— Мое значи?

— Назови най-близките си съветници, господарю.

Той изгълта половината вино и остави чашата на масата.

— Върховната жрица, обречена на целомъдрие, и се боя, че това не й помага. Скинтик, брат. Десра, сестра. Корлат, Спинок, най-доверените слуги на баща ми.

— Тайст Андий.

— Разбира се.

— А онзи долу?

— Онзи?

— Съветваше ли те той някога, господарю? Стоиш ли до решетките в прозорчето на вратата, за да гледаш как мърмори и крачи напред-назад? Изтезаваш ли го? Ще ми се да знам, че ще служи.

Видя неприкрития гняв на лицето му.

— Какво, моят шут ли искаш да бъдеш? Чувал съм за такива роли в човешките дворове. Ще ми срежеш жилите на краката и ще се смееш, когато залитна и падна? — Озъби се. — Ако ще си лицето на съвестта ми, Апсал’ара, не трябваше ли да си по-хубава?

Тя само кривна глава и не отвърна.

Яростта му изведнъж рухна и той извърна очи.

— Той сам си избра изгнанието. Опита ли да отвориш онази врата? Заключена е отвътре. Но пък ние нямаме проблем да му простим. Тъй че посъветвай ме. Аз съм владетел и е във властта ми да правя такива неща. Да опрощавам осъдените. Но ти си видяла криптите под нас. Колко затворници треперят под желязната ми ръка?