Стивън Ериксън - Сакатият бог

Удинаас въздъхна. „Преди изреченото слово, преди песента беше това. Но ръката говори накъсан език. Смисълът тук е в стойката — номадското приклякване. Никой не се бои от ходенето или от разгръщането на нов свят. Блудния да ме вземе, тази невинност пронизва сърцето.“

— Няма да ви хареса това, което ще намерите. И най-свирепият звяр на този свят няма шанс срещу моя вид. — Погледна сърдито Онрак. — За какво според вас е бил целият онзи Ритуал? Който е откраднал смъртта от народа ви?

— Колкото и уязвяващи да са думите му — изръмжа Килава, — Удинаас говори истината. — Обърна се отново към Азата. — Можем да защитим този портал. Можем да ги спрем.

— И да умрете — отсече Удинаас.

— Не — отвърна тя и рязко се обърна към него. — Ти ще изведеш децата ми оттук, Удинаас. В твоя свят. Аз ще остана.

— Мислех, че каза „ние“, Килава.

— Призови сина си.

— Не.

Очите й пламнаха.

— Намери някой друг, който да те придружи в последната ти битка.

— Аз ще остана с нея — заяви Онрак.

— Няма — изсъска му Килава. — Ти си смъртен…

— А ти не си ли, обич моя?

— Аз съм Гадателка на кости. Родих Първия герой, който стана бог. — Лицето й се намръщи, но в очите й имаше терзание. — Съпруже, наистина ще призова съюзници за тази битка. Но ти, ти трябва да отидеш с нашия син и с Удинаас. — Изпъна крив пръст към ледериеца. — Отведи ги в своя свят. Намери място за тях…

— Място ли? Килава, те са като зверовете в моя свят — никакви места не останаха !

— Трябва да намериш някое.

„Чуваш ли това, Феар Сенгар? Няма да се превърна в теб все пак. Не, ще бъда Хул Бедикт, още един обречен брат. «Следвайте ме! Чуйте всички мои обещания! Умрете.»“

— Няма никъде — отрони той със стегнато от мъка гърло. — В целия свят… никъде. Нищо не оставяме на мира. Нищичко. Имасс могат да се заселят в пустеещи земи, да, докато някой не хвърли алчно око на тях. И тогава ще започнат да ви избиват. Да събират кожи и скалпове. Ще отравят храната ви. Ще изнасилват дъщерите ви. И всичко в името на умиротворение, или на презаселване, или каквито други по-благозвучни бедерински говна изберат да избълват. Но колкото по-скоро измрете, толкова по-добре, за да могат да забравят, че изобщо сте съществували. Вината е първият плевел, който изскубваме от градината си. Точно това правим и не можете да ни спрете — никога. Никой не може.

Килава се намръщи още повече.

— Може да бъдете спрени. Ще бъдете спрени.

Удинаас поклати глава.

— Отведи ги в своя свят, Удинаас. Бий се за тях. Не смятам да падна тук и ако си въобразяваш, че не съм способна да защитя децата си, значи не ме познаваш.

— Ти ме осъждаш, Килава.

— Призови сина си.

— Не.

— Тогава се осъждаш сам, Удинаас.

— Ще говориш ли така хладнокръвно, когато моята съдба се разпростре и над децата ти?

Когато му се стори, че отговор няма да последва, въздъхна, обърна се и тръгна навън, за да подири студа, снега, белотата и замръзването на самото време. За жалост Онрак го последва.

— Приятелю.

— Съжалявам, Онрак, не мога да ти кажа нищо обнадеждаващо — нищо, което да облекчи ума ти.

— И все пак — изръмжа воинът, — вярваш, че имаш отговор.

— Едва ли.

— Все пак.

„Блудния да ме бутне дано, безнадеждно е. О, вижте ме само с каква решимост вървя. Води ни всички, да. Храбрият Хул Бедикт се е върнал, за да повтори още веднъж своя низ от престъпления.“

„Още ли преследваш герои, Феар Сенгар? По-добре се откажи.“

— Аз ще поведа, Удинаас.

— Така изглежда.

Онрак въздъхна.

Виелицата отвън не спираше.

Беше потърсил изход. Беше се хвърлил извън пожара. Но дори силата на Азата не можеше да прониже Акраст Корвалайн, тъй че беше изхвърлен, умът му бе разбит и късчетата се давеха в море от чужда кръв. Щеше ли да се възстанови? Смирение не знаеше със сигурност, но бе решила да не поема никакъв риск. Освен това затаената в него мощ оставаше опасна, заплаха за всичките й планове. Можеше да бъде използвана против тях, а това не беше приемливо. „Не, по-добре да обърна това оръжие, да го взема в ръката си и да го размахам срещу враговете, пред които знам, че ще се изправя скоро. Или, ако това се окаже ненужно, да го убия.“

Преди да може да стане едното или другото обаче трябваше да се върне тук. „И да направя каквото трябва. Бих го направила веднага, ако не беше рискът. Събуди ли се, принуди ли ръката ми да… не, твърде скоро е. Не сме готови за това.“

Смирение застана над тялото и го загледа: скулестото лице, бивните, леката червенина, която намекваше за треска. След това заговори на предците си: