Стивън Ериксън - Сакатият бог

Смътни намеци за лице сякаш се очертаха в тъмното на качулката, блеснаха зъби.

— Наистина ли? Маел… наистина ли?

В думите му отекна чувство.

— Това не е свършило. Ерастас допусна ужасна грешка. Богове, всички сгрешиха!

След дълго мълчание К’рул въздъхна, погледът му се върна към огъня. Бледите ръце надвиснаха над пулсиращия блясък на горящия камък.

— Няма да остана сляп. Две деца. Близнаци. Маел, изглежда, ще се опълчим на желанието на адюнкта Тавори Паран да остане завинаги неизвестна за нас, неизвестна за всички. Какво означава това желание да бъде незасвидетелствана? Не разбирам.

Маел поклати глава.

— Такава болка има в нея… не, не смея да се доближавам. Стоеше пред нас, в тронната зала, като дете с ужасна тайна, с неизмеримо чувство за вина и срам.

— Може би моят гост тук ще има отговора.

— Затова ли го поиска? Да уталожи чисто любопитство? Воайорска игра ли ще бъде това, К’рул? Надничане в разбитото сърце на една жена?

— Отчасти — призна К’рул. — Но не от жестокост или от съблазънта на забраненото. Сърцето й трябва да си остане нейно, неподатливо на всякаква атака. — Богът погледна загърнатия труп. — Не, плътта на тогова е мъртва, но душата му остава силна, пленена в собствената си кошмарна вина. Бих се погрижил да я освободя от това.

— Как?

— Готова за действие, щом дойде моментът. Готова за действие. Живот за смърт — и ще трябва да свърши работа.

Маел издиша накъсано.

— Значи пада на нейните плещи. Самотна жена. Армия, която вече е разбита. Със съюзници, обзети от трескава страст за предстоящата война. С враг, който ги очаква непреклонно, с нечовешка самоувереност, нетърпелив да задейства съвършения капан. — Вдигна ръце към лицето си. — Смъртна жена, която отказва да говори.

— Но все пак я следват.

— Следват я.

— Маел, наистина ли имат шанс?

Той извърна очи към К’рул.

— Малазанската империя ги създаде от нищо. Първия меч на Дасем, Подпалвачите на мостове, а сега Ловците на кости. Какво мога да ти кажа? Все едно, че са родени от друг век, златен век, изгубен в миналото, и работата е, че те дори не го знаят. Може би точно затова тя желае да останат незасвидетелствани във всичко, което правят.

— Какво имаш предвид?

— Тя не иска на останалите да им се напомня какво са били някога.

К’рул сякаш се загледа в огъня. Накрая отрони:

— В тези тъмни води не можеш да почувстваш сълзите си.

Отговорът на Маел беше горчив:

— Защо според теб живея тук?

„Ако не съм се подлагал на изпитания, ако не съм се стремил да отдам всичко, което имам, тогава ще застана със сведена глава пред присъдата на света. Но ако ще бъда обвиняван за това, че съм бил по-умен, отколкото съм — а как изобщо е възможно това? — или, боговете да не дават, твърде чувствителен за всяко ехо, отпратено в нощта да отскача и кънти, да тръпне като острие на меч по ръба на щита, ако, с други думи, ще бъда порицаван за това, че съм се вслушвал в сетивата си, е, тогава нещо изригва като огън вътре в мен. Аз съм, и използвам тази дума най-убедено, разярен.“

Удинаас изсумтя. Страницата под написаното беше скъсана, сякаш гневът на автора го беше докарал до неудържим бяс. Замисли се за хулителите на този неизвестен писател, реални или въображаеми, и мисълта за тях го върна към тъй отдавнашните времена, когато все нечий юмрук отвръщаше на собствения му прекалено бърз и остър ум. Децата са вещи в усета си за такива неща — момчето, твърде умно, за да му е от полза — и знаят какво трябва да се направи по въпроса, „Пребийте го, момчета. Така му се пада.“ Тъй че изпитваше съчувствие към духа на отдавна мъртвия писател.

— Но пък, стари глупако, те са прах, а твоите думи все още живеят. Е, чий е последният смях тогава?

Гниещото дърво наоколо му върна отговора. Удинаас въздъхна, захвърли оцелелия лист и загледа как късчетата разпадащ се пергамент се посипаха като пепел.

— О, какво ме интересува? Няма да е много задълго, да, няма да е задълго.

Масленият светилник изпърха и угасна и студът пак допълзя. Не чувстваше ръцете си. Старо наследство — никой не можеше да ги стопли тези хилещи се хитреци.

Улшун Прал беше предсказал още сняг, а снегът бе нещо, което започваше да ненавижда.

— Сякаш самото небе умира. Чуваш ли това, Феар Сенгар? Вече съм почти готов да подхвана приказката ти. Кой можеше да си въобрази това наследство?

Изохка от схванатите си крайници, изкатери се от корабния трюм на наклонената палуба и примига, щом вятърът го заблъска в лицето.