Стивън Ериксън: Сакатият бог

Изненадвате ме. Не вярвах, че това ще се окаже нещо ценно. Колко струва състраданието? Колко стълбчета монети изравняват везните? Слугата ми някога мечтаеше за богатство. Съкровище, заровено в хълмовете. Седеше на изсъхналите си крака и умоляваше минувачите на улицата. А вижте ме сега тук, дори не мога да се движа, потънал съм в зловонни миазми и вятърът плющи неуморно в платнените стени на шатрата. Няма нужда да се пазарим. Аз и слугата ми изгубихме всякакво желание да просим. Искате моята жал? Давам ви я. Безплатно.

Трябва ли да ви кажа за болката си? Гледам в очите ви и намирам отговора.

Това е сетната ми отплата, разберете го добре. Сетната. Не успея ли…

Добре. Никаква тайна няма в това. Ще събера отровата тогава. В гърма на своята болка, да. Къде другаде?

Смъртта? Откога смъртта е провал?

Простете, че кашлям. Трябваше да е смях. Вървете, прочие, изтръгнете обещанията си с онези парвенюта.

Това е вярата и нищо друго, знаете ли. Жал за душите ни. Попитайте слугата ми и той ще ви го потвърди. Бог гледа в очите ви и бог се присвива от страх.

Три дракона, оковани заради греховете им. При тази мисъл Котильон въздъхна покрусен. Стоеше на двайсет крачки встрани, потънал до глезените в меката пепел. Асцендентството не беше толкова отдалечено от досадата на тленното битие, колкото му се искаше. Гърлото му се беше стегнало и едва можеше да си поеме дъх. Мускулите на раменете го боляха и глух тътен ехтеше зад ушите му. Взря се в пленените Елейнт, лежащи така мъртвешки изсъхнали сред наветите преспи прах, и се почувства… смъртен .

Ходещия по ръба спря до него, безмълвен и призрачен.

— Кости и почти нищо друго — промълви Котильон.

— Не се заблуждавай — предупреди Ходещия по ръба. — Плът, кожа, това са одеяния. Износени и захвърлени както ги устройва. Виждаш ли веригите? Били са изпитани. Надигащите се глави… мирисът на свобода.

— Какво изпита, Ходещ по ръба, когато всичко, което държеше, се разпадна в ръцете ти? Дойде ли провалът като огнен вал? — Извърна се и погледна привидението. — Тези дрипи изглеждат обгорени всъщност. Помниш ли онзи миг, когато изгуби всичко? Отекна ли светът на твоя вой?

— Ако искаш да ме тормозиш, Котильон…

— Не, не бих направил това. Прости ми.

— Ако това са страховете ти обаче…

— Не, не страховете ми. Ни най-малко. Това са оръжията ми.

Ходещия по ръба сякаш потръпна или навярно някакво раздвижване на пепелта под гнилите му мокасини го накара да се олюлее за миг. Древният отново се укрепи и пресъхналият мрак на очите му се впи в Котильон.

— Ти, Боже на убийците, не си лечител.

„Не съм. Някой да изреже смута ми, моля ви се. Да прочисти язвата, да махне каквото е забрало и да ме освободи от него. Поболяваме се от непознатото, но знанието може да се окаже отровно. А да те понесе течението, изгубен между двете, не е по-добре.“

— Пътят към спасението не е един.

— Любопитно.

— Кое?

— Думите ти… в друг глас, идещ от… някой друг, биха вдъхнали на слушащия спокойствие, утеха. От теб, уви, биха могли да смразят една смъртна душа до самата й сърцевина.

— Това съм аз — рече Котильон.

Ходещия по ръба кимна.

— Това си, да.

Котильон се приближи още няколко крачки, без да откъсва очи от най-близкия дракон. Лъскавите кости на черепа прозираха между ивиците изгнила кожа.

— Елот, бих искал да чуя гласа ти.

„Пак ли ще се пазарим, Узурпаторе?“

Гласът беше мъжки, но такива подробности се променяха произволно. Все пак той се намръщи, докато се опитваше да си спомни последния път.

— Калси, Ампелас, всеки от вас ще получи реда си. С Елот ли говоря сега?

„Аз съм Елот. Какво толкова те тревожи в гласа ми, Узурпаторе. Усещам подозрението ти.“

— Трябва да съм сигурен — отвърна Котильон. — И вече съм. Ти наистина си Мокра.

Нов драконов глас разтърси със смеха си черепа на Котильон.

„Внимавай, Убиецо, тя е господарката на заблудата.“

Котильон повдигна учудено вежди.

— Заблуда? О, не, моля ви. Твърде невинен съм, за да знам за такива неща. Елот, виждам те тук във вериги, но въпреки това гласът ти бе чут в смъртните селения. Май не си съвсем пленничката, която бе някога.

„Сънят се изплъзва и от най-жестоките вериги, Узурпаторе. Сънищата ми се издигат на криле и аз съм свободна. Да не би сега да ми казваш, че тази свобода е нещо повече от заблуда? Стъписана съм и не мога да повярвам.“

Котильон направи гримаса.

— Калси, какво сънуваш?