Стивън Ериксън: Сакатият бог

„Лед.“

„Изненадва ли ме това?“

— Ампелас?

„Дъжда, който изгаря, Боже на убийците, дълбоко в сянка. И каква зловеща сянка. Прорицания ли да шепнем сега тримата? Всички мои истини са оковани тук, само лъжите летят на свобода. И все пак имаше един сън, който все още гори чист в ума ми. Ще чуеш ли изповедта ми?“

— Въжето ми не е чак толкова протрито, колкото си мислиш, Ампелас. По-добре ще е да опишеш съня си на Калси. Приеми този съвет даром от мен. — Замълча, погледна за миг Ходещия по ръба и отново се обърна към драконите. — Е, хайде да се спазарим наистина.

„Никаква полза няма в това — рече Ампелас. — Нямаш какво да ни дадеш.“

— О, имам.

Ходещия по ръба изведнъж проговори зад него:

— Котильон…

— Свобода — каза Котильон.

Мълчание.

Той се усмихна.

— Чудесно начало. Елот, ще сънуваш ли за мен?

„Калси и Ампелас споделиха дара ти. Гледаха се един друг с лица от камък. Имаше болка. Имаше огън. Едно око се отвори и се вгледа в Бездната. Боже на ножовете, моите оковани събратя са… обезсърчени. Боже, ще сънувам за теб. Говори.“

— Слушай внимателно тогава — каза Котильон. — Ето как трябва да бъде.

Дълбините на каньона бяха тъмни, погълнати от вечната нощ далече под океанската повърхност. В тъмното зееха цепнатини, смърт и развала на цял един свят се сипеше надолу в несекващ дъжд, а теченията пердашеха на свирепи порои, които раздвижваха утайките в кръжащи въртопи, издигащи се нагоре като вихрушки. Обрамчена от подводните зъбери на раздраните стени на каньона се простираше плоска равнина, а посред нея потръпваше зловещо червен пламък, самотен и почти изгубен в необятния простор.

Маел намести на рамото си почти безтегловния си товар, спря и примижа към невъзможния огън. После закрачи право към него.

Безжизнен дъжд пада към дълбините, диви течения го изтласкват нагоре към светлината, където живи същества се хранят с богатата супа, за да умрат и те някога и да потънат отново надолу. Каква изящна обмяна — живо и мъртво, светло и тъмно, светът горе и светът долу. Почти сякаш някой го е замислил преднамерено.

Вече можеше да различи изгърбената фигура до пламъците, протегнала длани към съмнителната им топлина. Дребни морски същества се рееха като мушици в червеникавия облак светлина. Огънят пулсираше от пукнатина в дъното на каньона и нагоре бълбукаха газове.

Маел спря пред фигурата и пусна увития труп, който беше крепил на рамото си, в тинята. Малки лешоядни твари запълзяха към него, но не го полазиха. Увитото тяло почти потъна и вдигна смътно сив облак.

Гласът на К’рул, Древния бог на Лабиринтите, отекна глухо изпод качулката му.

— Ако цялото съществуване е диалог, как става тъй, че все още има толкова неизказано?

Маел почеса четината по брадичката си.

— Аз с моето, ти с твоето, той с неговото, и все пак не успяваме да убедим света в присъщата му нелепост.

К’рул сви рамене.

— Той с неговото. Да. Странно, че от всички богове той единствен откри тази безумна, тази влудяваща тайна. Идващото утро… на него ли ще оставим?

— Е — изсумтя Маел, — първо трябва да преживеем нощта. Донесох лицето, което търсеше.

— Виждам. Благодаря ти, стари приятелю. Кажи ми сега, а Старата вещица?

Маел изкриви лице.

— Същото. Опитва се отново, но онзи, когото е избрала… Да речем, че Онос Т’уулан навлиза в дълбини на Олар Етил, които не може да се надява да проумее, и тя, боя се, ще съжали за избора си.

— Човек язди пред него.

Маел кимна.

— Човек язди пред него. Това е… сърцераздирателно.

— „А пред разбитото сърце дори нелепостта замлъква.“

— „Защото думите отпадат.“

— „Диалог на мълчание.“

— „Което проглушава.“ — Маел зарея поглед в сумрачната далечина. — Слепия Галан и проклетите му стихове. — По безцветното дъно пълчища слепи раци настъпваха в марш, привлечени от чуждата светлина и топлина. Той примижа към тях. — Много умряха.

— Ерастас си имаше своите подозрения, а на Блудния точно това му трябва. Нещастно стечение на обстоятелства или убийствен подтик. Бяха каквито тя каза, че ще са. Незасвидетелствани. — К’рул вдигна глава и празната качулка зейна към Маел. — Е, спечели ли той?

Рунтавите вежди на Маел се вдигнаха.

— Не знаеш ли?

— Толкова близо до сърцето на Каминсод лабиринтите са гмеж от рани и насилие.

Маел погледна загърнатия труп в краката си.

— Брис беше там. Видях през сълзите му. — Помълча, преживявайки чужди спомени. — В името на Бездната, каква гледка бяха онези Ловци на кости!