Стивън Ериксън: Сакатият бог

Но тя и нейният вид бяха останали увити около подножието на онова огромно дърво, забравени и съкрушени. И в своето място под камъните, оплетени в корени и затрупани под черна пръст, бяха останали свидетели на покварата на справедливостта, на загубата на смисъла й, на измяната й.

Богове и смъртни бяха извращавали истините и с безчетните си дела бяха опетнили онова, което бе чисто някога.

Е, краят идваше. „Краят, скъпи мои, идва.“ Нямаше да има повече деца, израснали от кости и руини, които отново да съградят всичко изгубено. Имаше ли поне едно сред тях в края на краищата, което да не е сукало от гръдта на покварата? О, бяха подхранвали вътрешните си пламъци, но бяха трупали и кътали светлина и топлина все едно справедливостта принадлежи само на тях.

Беше ужасена. Кипеше от презрение. Справедливостта в нея бе нажежена до бяло и беше огън, който се усилваше от ден на ден, тъй както изтерзаното сърце на Окования изливаше несекващите си потоци кръв. Дванадесет Чисти оставаха и се захранваха. Дванадесет. Навярно имаше и други, пръснати надалече, ала не знаеше нищо за тях. Но тези дванадесет щяха да са лицата на сетната буря, а над всички тях тя щеше да стои в центъра й.

Бяха й дали името точно за тази цел, тъй отдавна. Форкрул Ассаил бяха повече от търпеливи. Но вече и самото търпение бе още една изгубена добродетел.

С веригите от кости, влачещи се подире й, Смирение вървеше през равнината, а дневната светлина гаснеше зад нея.

— Бог ни провали.

Разтреперан, със свит от болка стомах, докато нещо студено и чуждо потичаше в жилите му, Апарал Фордж стисна зъби, за да не изрече отговора. „Това отмъщение е по-старо от причина, която би си направил труд да измислиш, и колкото и често да изричаш тези думи, Сине на Светлината, лъжите и лудостта са разтворени като цветя под слънцето. А пред себе си не виждам нищо освен зловещо червени поля, проснали се във всички посоки.“

Това не беше тяхна битка, нито тяхна война. „Кой сътвори този закон, според който детето трябва да вдигне меча на баща си? И, скъпи татко, наистина ли си искал да стане така? Не изостави ли тя консорта си и не те ли взе за свой? Не ни ли повели мир? Не ни ли каза, че ние, децата, трябва да сме като един под новороденото небе на твоя съюз?“

„Какво престъпление ни подбуди към това?“

„Дори не мога да си спомня.“

— Усещаш ли я, Апарал? Силата?

— Усещам я, Кадагар.

Бяха се отдалечили от другите, но не толкова, че да избягат от виковете на предсмъртна агония, от ръмженето на Хрътките и от бликащия на призрачни потоци от натрошените скали смразяващ дъх на студ. Пред тях се издигаше пъклената преграда. Стена от пленени души. Вечно разбиваща се вълна на отчаяние. Той се взря в зяпналите лица през пъстрото було, загледа се в затаения в очите им ужас. „Не си по-различен, нали? Непохватен с наследството си, тежкото острие се върти и насам, и натам в ръката ти.“

„Защо трябва да плащаме за нечия чужда омраза?“

— Какво те тревожи, Апарал?

— Не можем да знаем причината за отсъствието на нашия бог, Господарю. Боя се, че е самонадеяно от наша страна да говорим за негов провал.

Кадагар Фант не каза нищо.

Апарал затвори очи. Не трябваше изобщо да проговаря. „Не се уча. Той извървя кървава пътека, за да властва, и локвите в калта още лъщят червени. Въздухът около Кадагар остава избухлив. Това цвете тръпне под тайни ветрове. Опасен е, много опасен.“

— Жреците говориха за натрапници и шарлатани, Апарал. — Тонът на Кадагар бе абсолютно спокоен. Тон, към който прибягваше, когато е гневен. — Кой бог би позволил това? Изоставени сме. Пътят напред вече принадлежи само на нас — ние избираме.

„Ние. Да, говориш от името на всички ни, макар и да се присвиваме пред собствените си признания.“

— Прости ми думите, Господарю. Призля ми — вкусът…

— Нямахме избор, Апарал. Това, от което ти призлява, е горчивият вкус на болката му. Минава. — Кадагар се усмихна и го тупна по гърба. — Разбирам моментната ти слабост. Ще забравим съмненията ти, нали? И никога повече няма да говорим за тях. Приятели сме в края на краищата и ще съм много покрусен, ако бъда принуден да те дамгосам като предател. На Бялата стена… Бих коленичил и плакал, приятелю. Бих плакал.

Спазъм на чужда ярост просъска в жилите на Апарал и той потрепери. „Бездна! Грива на Хаоса, усещам те!“

— Животът ми е вам подвластен, Господарю.

— Господарю на Светлината!

Апарал се обърна, Кадагар — също.

От устата му бликаше кръв. Ипарт Ерюл се олюля към тях, широко отворените му очи се впиха в Кадагар.