Стивън Ериксън - Сакатият бог

— Ното Бойл, като Върховен юмрук отговарям само пред императрицата.

— Само че тя е мъртва — изсумтя магът.

— Което означава, че не отговарям пред никого, дори пред теб.

— И точно това е проблемът, закован направо на дървото, сър. Закован на дървото. — Видимо доволен от казаното, кимна надолу и захапа рибешкия гръбнак по-здраво. — Много са се раздвижили нещо. Нова атака ли готвят?

Паран сви рамене.

— Още са… объркани.

— Знаете ли, ако решат да нарекат блъфа ни…

— Кой казва, че блъфирам, Бойл?

— Искам да кажа, сър, никой не отрича дарбите ви и прочие, но ония двама командири там, ако им омръзне да хвърлят срещу нас Разводнени и Изповядани — ако просто рекат да се вдигнат и тръгнат насам, лично, ами… това имах предвид, сър.

— Мисля, че ти дадох заповед преди малко.

Ното се намръщи.

— Юмрук Бюд, да. Пещерите. — Обърна се да си тръгне, но спря и го погледна през рамо. — Те ви виждат, знаете ли. Как стоите тук, ден след ден. Дразните ги.

— Чудя се — отрони замислено Паран, загледан към вражеския лагер.

— Сър?

— Обсадата на Пейл. Лунният къс просто си висеше над града. Месеци, години. Господарят му така и не се показа, до деня, в който Тайсхрен не реши, че е готов да премери силите си с него. Но работата е — а ако го беше правил? Ако всеки проклет ден беше излизал на онази издатина? Тъй че Едноръкия и всички останали да могат да се спрат, да погледнат нагоре и да го видят застанал там? Развятата сребърна коса, Драгнипур като черно изсрано от бог говно зад него.

Ното Бойл задъвка умислено и попита намръщено:

— Какво ако го беше направил, сър?

— На страха, Върховен маг, му трябва време. На истинския страх, онзи, който изяжда куража ти и от който краката ти омекват. — Поклати глава и го погледна през рамо. — Все едно, това изобщо не беше в стила му, нали? Липсва ми, знаеш ли. Можеш ли да си представиш?

— Кой, Тайсхрен ли?

— Ното, разбираш ли изобщо какво говоря? Изобщо?

— Старая се да не го правя, сър. Без да се засягате. Онова за страха, дето го казахте.

— Гледай да не стъпчеш някое дете на слизане.

— От тях зависи, Върховен юмрук. Пък и няма да е зле да оредеят малко.

— Ното…

— Ние сме армия, не сме сиропиталище, само това казвам. Армия под обсада. Отстъпваме по численост, бъка от гладни гърла, объркани сме, отегчени — освен когато не сме уплашени. — Извади отново рибешкия гръбнак и изсумтя отвратено. — Пещери, бъкани с деца — какво са правили с тях? Къде са им родителите?

— Ното…

— Би трябвало просто да им ги върнем, само това казвам, сър.

— Не си ли забелязал, че днес за първи път най-сетне се държат като нормални деца? Какво ти говори това?

— Нищо не ми говори, сър.

— Юмрук Рит Бюд. Веднага.

— Слушам, сър. Тръгвам.

Гъноуз Паран отново се обърна към обсаждащата армия и загледа безупречните редици на палатките — като костени кубчета мозайка по изкорубен под — и дребните като бълхи фигури, щъкащи около катапултите и Великите фургони. Мръсният въздух на битката сякаш изобщо не напускаше тази долина. „Изглеждат готови отново да ни подложат на изпитание. Струва ли си още един излаз? Маток продължава да ме боде с онзи жаден поглед. Иска да ги удари.“ Потърка се по страните. Боцкащата брада все още го изненадваше и той се намръщи. „Никой не обича много изненадата, нали? Но точно това е идеята ми.“

Коприненият дракон изскочи от валмата дим и той погледна към момчето на кулата и видя как едва го удържа. Мършаво хлапе, от онези от юг. Изповядан. „Когато стане неудържим, гледай да го пуснеш, момче.“

Далечният лагер закипя. Забляскаха пики, окованите роби тръгнаха в колона към яремите на Великите фургони, появиха се Старши Разводнени, обкръжени от бегачи. В небето над катапултите бавно се заиздига прах, щом ги подкараха напред.

„Все още са объркани, да.“

— Познавах един воин някога. Събуди се от рана в главата, повярвал, че е куче, а какво са кучетата, ако не вярност, лишена от разум? Тъй че ето ме тук, жено, и очите ми са пълни със сълзи. За онзи воин, който бе мой приятел, който умря, убеден, че е куче. Твърде верен, за да бъде върнат у дома, твърде изпълнен с вяра, за да си тръгне. Това са падналите на света. Когато сънувам, ги виждам с хиляди, как дъвчат раните си. Тъй че не ми говори за свобода. Той беше прав. Живеем във вериги. Вери, които да ни оковат, клетви, които да задавят гърлата ни, клетката на един тленен живот, това е нашата съдба. Кого обвинявам ли? Обвинявам боговете. И ги проклинам с огъня в сърцето си. Когато тя дойде за мен, когато каже, че е време, ще взема меча си. Казваш, че съм несловоохотлив, но срещу морето от нужди думите са слаби като пясък. Хайде, жено, кажи ми пак за своята скука, за този безкраен низ от дни и нощи извън град, обсебен от траур. Стоя пред теб, с очи изтекли от скръб за мъртъв приятел, а в отговор ме обсажда само мълчание.