Стивън Ериксън - Сакатият бог

Бившият жрец вече не можеше да види Тавори, но нещо му подсказваше, че е жива — някъде сред редиците на обърнатата на юг бойна линия. Онази атака, с отделението редовни, притекло се на подкрепление, беше… невероятна.

„А онази магия беше… нелепа. Но виж онзи командир там — лежи мъртъв. Това си е съвсем истинско. Няма много ассаилска кръв в него, да се предаде на жалки илюзорни кошмари. Добра игра, момчета.“

Но всичко беше безнадеждно. Всичко, което вече беше видял, всичко, на което беше свидетел сега.

Някой застана от дясната му страна. Банашар се обърна и видя Ханават, а на стъпка зад нея и отстрани — Рут, с детето в прегръдката му.

— Твоят съпруг… съжалявам — каза Банашар.

Тя поклати глава.

— Той ги спря. Всички те. А сега… виждаш ли? Самата Форкрул Ассаил падна.

— Беше добър бой, нали?

Тя кимна.

— Кажи ми, даде ли име на детето?

Ханават го погледна в очите.

— Вярвах… какъв е смисълът? До този момент. Докато не го каза. — После извърна глава. — И все пак, кълна се в живота си, не мога да го измисля.

— Гал?

— Гал има само едно лице в живота ми и така ще си остане. Жрецо, отчаяна съм.

Нищо не можеше да отвърне.

„Всички сме отчаяни.“

Банашар отново се обърна към ужасната битка. Ханават стоеше до него с момчето с бебето, Поурс — от другата страна. Продължиха да гледат смълчани.

Към Ловците на кости, които умираха. До последния.

Въздухът кипеше настръхнал от гняв.

Върховен Юмрук Гъноуз Паран се изкачи на билото, Юмрук Рит Бюд бе до него. Зад тях Воинството се изкачваше в бавен тръс — не беше нужно Паран да поглежда зад себе си или да чува отчаяния дъх на Бюд, за да разбере, че са капнали от умора.

Легионът тежка пехота ги беше изтощил. Без убийствените хитрини на Калам и Бързия Бен Висшият Разводнен, командвал колансийците, се бе оказал упорит противник. Отказал бе да отстъпи пред неизбежното и се бяха принудили да ги избият до крак, преди най-сетне да посекат командира.

И сега войската му се влачеше нагоре по склона като ранено псе.

Излязоха на билото и спряха.

Пред тях ядрото на Ловците на кости рухваше под сдържаната атака от три страни, а скоро и четвъртата страна щеше да бъде погълната. Гъноуз едва можеше да проумее величината на касапницата, която виждаше долу — труповете очертаваха ниски хълмове около сражаващите се, като насипи на укрепление.

Потрес и ужас стегнаха сърцето му.

Армията на сестра му беше смалена до по-малко от петстотин и падаха бързо.

— Върховен юмрук…

Рит Бюд млъкна, щом той се извърна рязко и тя видя лицето му. Паран обърна коня си, когато първата линия войници излезе на билото.

— Строй се, проклети да сте! Онези, които гинат там долу, са малазанци! Вижте ги! Всички, вижте ги !

Конят се олюля под него, но той го изправи със свирепо дръпване на юздите, а след това смъкна забралото пред лицето си, извади меча и се изправи на стремената.

— Поемете си дъх, кучи синове! И В АТАКА!

Щом двамата с Юмрук Рит Бюд препуснаха надолу, Гъноуз Паран викна:

— Във фланга — юга го остави!

— Слушам, сър!

— Гледай за смесена кръв.

Тя го изгледа злобно.

— Сериозно ли, сър?

Земята под тях се разтърси — Воинството с тътен се заспуска по склона.

— Върховен юмрук! Ако свалим командирите им, какво? Милост?

Той погледна гневно напред, после подкара коня встрани от нея и под ъгъл към незаетата полоса между сражаващите се и цивилните.

— Днес не знам тази дума, Юмрук!

Но знаеше, че щеше да премисли. Проклетата мекушавост. „Аз я поех цялата. Нищо не оставих за Тавори, сестра ми е студено като лед желязо. Трябваше да си ги споделим. Като монети. Богове, толкова много неща трябваше да сме направили. Късно ли е вече? Жива ли е тя?“

„Сестро, жива ли си?“

Висш Разводнен Мелест, все още потресен от смъртта на Чистите, се обърна при стъписаните викове от колансийците на десния фланг и очите му се разшириха, като видя друга чужда армия, изсипваща се от хълмовете. Врязаха се в тежката пехота пред очите му — а тези нападатели бяха с тежка броня и с тежестта на щурма надолу по склона разбиха крилото със силата на лавина.

С гневен вой, той се провря назад през редиците — трябваше му един от конете на Чистите, за по-висока позиция за наблюдение. Още държаха центъра и изцяло контролираха южната страна на полето. Победата все още бе възможна.

И той щеше да я спечели.

Привлече в ума си колкото можа повече сила от Акраст Корвалайн и настърви войниците си за бой.