Стивън Ериксън - Сакатият бог

А след това дойдоха другите войници, четирима обкръжиха командира, трима от тях виеха като демони, четвъртият — с ужасна, грозно зашита уста. Удариха с безумна ярост и изтласкаха колансийците назад.

Видя как един грамаден войник налетя върху тежките, обкръжили бронирания в лед мъж, и успя да събори трима от тях. Късият му меч посече надолу, сякаш не повече от лек допир в шията на всеки колансиец — и от трите гърла швирна кръв.

— Обкръжете ги! — изкрещя Трисин три реда по-назад от предната линия. — Избийте ги…

Кълбо от пламъци погълна колансийския командир и забушува яростно, а от безоблачното небе изтрещя мълния, удари с тътен по земята, събори десетки войници и изрови огромна дупка в редиците. Заваля дъжд от изгоряла плът и разкъсани тела.

Три демона изпълзяха от земята под горящата жена, телата им покрити с изпъкнали усти, пълни със зъби като ками, ноктите им дълги като саби, главите им — гъмжащи от нажежени като въглени очи. Зареваха, хвърлиха се в пламъците и разкъсаха командира на парчета.

Грид Фан погледна вбесено двамата си мага — и видя как се гърчат от смях. „Шибани фокусници!“

— Смалете я, тъпаци такива! Не искате да я хвърлите всичката, нали?

Лицата на Джил Слайм и Асп Слитър се изопнаха.

— Нещо друго имате ли? — попита ядосано Фан.

Двамата поклатиха глави.

— Тогава елате насам и се бийте!

Колансийците се бяха съвзели и отново напираха. Други възвиха на другия фланг и принудиха Сампъл и Хеър Равидж да отстъпят.

Фан изруга и се провря напред до адюнктата.

— Адюнкта! Трябва да се отдръпнем назад във фалангата!

И след като тя не отвърна — дори не даде знак, че го е чула, — изръмжа на сержанта:

— Грей, слушай. Излизаме напред и около нея, от двете страни — правим стена, за да не може да мине пред нас. Шипрек, иди там — и ти, семк, тука — изтласкваме я назад и в редиците, ясно?

— Бойната страст е, сър! — викна Шипрек и залитна като пиян, какъвто навик имаше в мигове на голяма възбуда, когато повреденото му вътрешно ухо се обадеше.

— Шибано знам какво е, идиот. Дай да го направим!

Лостара Юил беше избутана назад — Хенар Вигълф беше притиснат здраво и вече се бранеше сам от нападателите от двете му страни. Внезапното идване на редовните бе облекчило заплахата, но само за миг — кучите синове просто бяха твърде много.

Понесла безброй рани, Лостара Юил изхлипа.

„Не умирай. Моля те. Не умирай.“

Острие на меч удари шлема на Хенар и той залитна.

Лостара изпищя и се хвърли към него, сляпа за заплахите.

Двамата редовни връхлетяха, за да отбият ударите, сипещи се върху Хенар. Жена и мъж, тя бивша натийка, той от Седемте града — никога преди не ги беше виждала, но спряха нападателите. Любимият й смъкна разцепения шлем и от раната в черепа бликна кръв; помъчи се да се вдигне отново на крака.

Лостара съсече колансиеца отляво и прескочи рухналото тяло. Вече нямаше никакво изящество, само дива ярост. Разпра с меча с гърлото на друг.

Натийката изпищя — меч бе пронизал гърдите й. Пусна оръжието си, докопа ръката, стиснала меча, и дръпна нападателя със себе си, докато падаше. Късият меч на приятеля й облиза през половината му врат. Мъжът викаше, мъчеше се да вдигне отново Хенар на крака, но една брадва го натресе в тила, през шлема и костта, и го тласна напред по очи. Но Хенар отново се беше изправил… и Лостара стигна до него. Малазанските редовни крещяха и ги подканяха. Насам! Бързо! При нас!

Лостара се завъртя и оръжията в ръцете й изсвистяха.

— Хенар! Към редиците! Назад!

Видя как другите редовни заотстъпваха, всички в кръг около адюнктата, изтегляха я насила към бойния строй. Рутан Гъд и един грамаден пехотинец с бой пазеха групата да не бъде откъсната и обкръжена, но ги изтласкваха назад.

„Вземи ме, Котильон! Моля те! Вземи ме!“

Но от бога й покровител… Нищо. Обърна се наляво и закрачи напред, за да задържи врага.

Дванадесет колансийци връхлетяха срещу нея.

Хундрилите се бяха врязали дълбоко в гъстата гмеж на тежката пехота. Стигнали бяха по-далече, отколкото Боен водач Гал бе мислил, че е възможно. Но сега всички коне бяха мъртви, както и последният воин. Но настъпът беше спрян — самите тела бяха достатъчно, за да попречат на врага да заобиколи малазанското крило, — така че сега колансийците само натискаха напред и принуждаваха редовните да свиват строя.

Меч беше разпрал всичко под гръдния му кош. Лежеше на гръб върху труповете на чужди и свои, вътрешностите му се изсипваха и заплитаха около краката му.