Стивън Ериксън - Сакатият бог

Скакалците кръжаха на кипящ стълб, който се разпадна, щом тялото, което бяха загърнали, рухна на една страна. Късчета червена слуз, парчета розова кост — а след това съществата се извисиха нагоре и налетяха върху колансийската пехота — но войниците бяха с броня и заслоняваха лицата си с щитовете, така че скакалците закръжиха бясно, бръмченето на крилете им стана още по-пронизително, огласило сякаш безсилието им.

Роякът изведнъж се извиси и закръжи във въздуха.

Бадале усещаше глада им — неутолим — и разбра, че ако останат тук, ще изгуби власт над тях — щяха да погълнат всички.

„Иди си вече. Не може да останеш.“

Въздухът затрепери от пронизителен писък — писък на безизходно отчаяние, — а след това облакът се завихри и се отнесе надалече.

Отвъд купчината кости, останали от Форкрул Ассаил, колансийската пехота настъпваше, а пред тях стояха четири фигури, окъпани в кръв.

„Майко, когато свърши това — когато ти и всички твои деца паднете — с последния си дъх ще ги призова отново. Да донесат нашата мъст.“

Боен водач Гал седеше на коня си, загледан в тежката пехота, настъпваща покрай сражаващата се Форкрул Ассаил. Редиците им бяха разбъркани, накъсани от стръмния склон на хълма от дясната им страна и струпани, за да избегнат хълма, на който командирът им се биеше с Т’лан Имасс.

Видя как флангът на малазанците се обърна, за да посрещне атаката — но бързо разбра, че намерението на врага е да стигне до тила на защитниците.

Шелемаса до него промълви:

— Боен водач… южният фланг…

— Трябва да изберем едното или другото — прекъсна я Гал. — Виждаш ли онези пред нас? Не могат да задържат строя си… но виж как след като подминат малазанците ще могат да се развърнат отново на равния терен. Тогава ще се престроят.

— Боен водач, адюнктата…

— Не можем да й помогнем. Ако имахме три хиляди, да, можехме да ударим онзи фланг. Но тези тук — на прага на открития терен — тях ще посрещнем.

Извади тълвара си, препусна пред жалката си войска и викна:

— В името на Колтейн и Падането!

Не беше нужно нищо повече. Блеснаха оръжия, конете отметнаха глави и запръхтяха, прихванали бойната треска на ездачите си.

Гал дръпна рязко юздите и обърна коня. Животното се вдигна на задните си крака и зарита във въздуха.

И Бойният водач се засмя.

Фарадан Сорт се беше добрала до края на фланга — щом колансийците пробиеха, трябваше да е там, да задържи войниците си, да укрепи решимостта им — „но те нямат нужда от мен. Виж лицата им! Врагът посяга към корема ни и ще бъде посрещнат с желязо. И аз ще съм там — тази битка ще е моя, до самия край.“

И тогава чу тропот на конски копита. Вдигна глава и се обърна… и видя Изгорените сълзи на хундрилите в атака. Докато първите колансийци се изсипваха през тесния проход, конните воини — с Гал начело — връхлетяха срещу тях.

Сблъсъкът разтърси земята на вълни, чак до малазанските редици.

— Дръж здраво! — извика Фарадан Сорт. — Сега натисни! Натисни!

Колансийският настъп бе спрян. Но не задълго, знаеше тя. „Трябва да е достатъчно. Сега да ги накараме да си платят за лошата позиция.“

Северната страна на малазанската фаланга се понесе напред и колансийската тежка пехота се обърна да ги посрещне. Но се олюляваха, под краката им се обръщаха камъни, скали спъваха стъпките им.

А хундрилите, побеснели, се врязваха все по-дълбоко в редиците им.

„Богове! Само как се бият!“

Сержант Ординъри Грей сграбчи ефрейтора за кожения елек и го дръпна към себе си.

— Грид Фан — къде ти е отделението?

Очите на фалариеца бяха подивели, лицето — налято с кръв.

— Навсякъде, стръв за картуулски паяк такава!

— Къде е сержантът ти?

— Мъртъв! Къде е шибаното ти отделение?

— С твоя сержант — сопна се Ординъри Грей. — Освен моите Семк тука…

Притискаха ги и непрекъснато губеха терен. Очите на Грид Фан се изместиха покрай сержанта и се облещиха.

— Зашиха му шибаната уста!

— Така му се пада. Слушай сега — южният фланг…

— Нямаме южен фланг!

— Тя е там — с танцуващата Сянката и оня капитан с пикнята-лед в брадата. Ассаилът свърши, но тежката им пехота ще ни разкатае. Тя ти каза името, Фан! Както и моето, и на Куд Хоул. Разбираш ли ме?

Грид Фан се размърда.

— Хеър Равидж! Сампъл! Намерете другите — измъкваме се от тая гмеж!

Грамадният стоманен юмрук на отделението се обърна към ефрейтора.

— Още не съм се развъртял! Цяла шибана вечност чакам, ефрейтор!

— Ще ти дадем шибаната от Гуглата битка, ядачо на сепии канийски — скачаме на цяла армия тежки!