Стивън Ериксън - Сакатият бог

— И на мен също, брат Възвишеност. От коя ли земя са дошли, питам се? — Огледа се изумена. — Чак тук. За да умрат.

— Брат Гроб се приближава към по-малката сила.

Тя кимна. Макар и смътно, посланието на брат Гроб бе достигнало до нея. Акраст Корвалайн беше в смут — притеснен и изтъняващ от слабост. „Все още предстои да се появи нещо. Усещам напора му.“ Погледна към небето, но видя само онези резки от нефрит. Ледени светове, понесли се през небесата. Бяха се появили в деня, в който чуждият бог беше свален.

„И това е истината за всичко, което става сега. Опитват се да го върнат в небесата.“

„Но съдбата на Падналия бог е в ръцете на боговете, не на хората. Можехме да изтръгнем тази привилегия от боговете — с древната ни сила, с Древния ни лабиринт — но това ни беше отнето. Засега.“

— Чия игра беше това? — запита се тя на глас, без да откъсва очи от крехката фигура на командира, който явно се обръщаше с реч към бойците си. „Жена е.“

— Сестра?

Тя поклати глава.

— Дързостта рядко остава ненаказана. — Дръпна юздите. — Пътят на юг е открит. Братко, искам те там — вече не вярвам, че ще имаме силата да принудим тези чужденци да се покорят.

— Но… защо?

— Ще ги ударим, да, но без да се опитваме да ги заробим. Не изричай никакви думи във виковете си, братко. Разкъсай плътта им, откъсни я от костите им. На нищо по-деликатно не разчитам.

— Както пожелаеш.

— Поведи силите си на юг, за да ги обкръжим — редовете, които виждаме, несъмнено прикриват резерви и бих искала да разбера силата им. Аз на свой ред ще оставя центъра на Висш Разводнен Мелест и ще мина на север, където ще поведа елитната пехота на мъртвия крал през извивката между вражеския фланг и хълмовете.

— Има голям риск в това, сестра Свобода.

— Никой не се крие зад онези хълмове, братко. Нещо повече, така ще можем да притиснем онзи фланг навътре. Разбий ги откъм твоята страна, докато аз разбия тези от моята, и ще приключим бързо.

Възвишеност се загледа на север.

— Усещаш ли нещо от Висш Разводнен Кесган? Влезли ли са в бой с другата армия? Брат Гроб изобщо не може да ги намери.

— Аз също. Ако са в бой, трябва да разчитаме, че ще могат да забавят врага и дори да го изтласкат назад.

Жената, командваща чужденците, вече яздеше към южния фланг. Каквото и да беше казала на войниците си, не предизвика никакви одобрителни възгласи, никакви бойни викове.

— Тя ги изгуби! — извика брат Възвишеност.

— Така изглежда. Братко — виждаш ли къде отива тя? Разбира слабостта на онази страна. Препусни право срещу нея, когато настъпиш. Убий я.

— Като нищо може да е останала сама дотогава — мисля, че армията й всеки момент ще побегне.

— Това е недостатъкът на расата им — отвърна Свобода. — Хората имат качествата на насекоми — ще ги намериш навсякъде, но вярват в ефикасността на бягството, когато са застрашени. Ще трябва да ги изловим и избием до крак, братко, и да се отървем от тях веднъж завинаги.

— Тръгвам към авангарда си, сестро. Когато следващия път се срещнем, ще бъде над труповете на тези жалки парвенюта.

— Земята с охота ще приеме костите им — отвърна тя.

Боен водач Гал огледа жалкия си отряд конни воини, а след това пъхна шлема си под мишница и тръгна към Ханават. Намереничето Рут бе до нея, с безименното още бебенце сгушено в ръцете му. Слабото му лице беше пребледняло от страх.

— Жено — каза за поздрав Гал.

— Съпруже.

— Днес ще загина.

— Знам — отвърна тя.

— Ще избягаш ли от тази битка? Заради детето ни?

— Не — каза тя.

— Моля те.

— Съпруже, нямаме къде да идем. Ще те намерим в Хълмовете на предците, под топло слънце, и пустинните цветя ще пълнят очите ни с цветовете на пролетта.

При древните думи за раздяла на хундрилите Гал бавно затвори очи.

— Паднал съм. — Вдигна глава и срещна спокойния й поглед. — Видя слабостта ми.

— Видях само това, което може да се намери у всички ни, любими. Не стъпва ли един Боен главатар на хундрилите по същата земя като нас, останалите? Твоят дар беше куражът и острият ум на бойното поле. Този дар си остава. Вземи го със себе си този ден, в името на Колтейн и на духа на уикците, които бяха най-великите конни воини, каквито този свят е виждал някога. Не прогласихме ли точно това? Не извикахме ли името им към небесата — и дори Хълмовете на предците се разтърсиха от събуждането на нашите призраци?

— Да, обич моя.

— Ние изгорихме сълзи на лицата си в знак на тяхното напускане на света. Но виждам воини хундрили зад тебе, съпруже. Виждам най-доброто от това, което остава. Поведи ги. Давам ти куража на собственото си сърце, за да се слее с твоя. Днес съм горда.