Стивън Ериксън - Сакатият бог

Мъжът сякаш се олюля пред думите й. Тя смуши коня напред.

— Къде стои Рек-ай?

— Тук! — извика глас десетина реда по-назад.

— Когато Лостара Юил изгуби съзнание, докато защитаваше живота ми в деня на На’Рук, ти поведе отделението си, за да ни изтеглите. Мен. Хенар Вигълф. Капитан Юил. Изгуби брат и до днес не можеш да намериш сълзи за него. Но бъди спокоен. В твоето отделение плакаха вместо теб. Нощем, докато ти спеше.

Подкара коня си още няколко стъпки и разпозна друго лице.

— Сержант Ординъри Грей. Когато отделението морски пехотинци на сержант Гонтай се разпадна и се опитаха да го убият, ти и Куд Хоул ги задържахте всички — посякохте ги, за да спасите Гонтай. Защото веднъж, много отдавна, в Свещената пустиня Рараку, той прояви доброта към вас.

Стигна до края на редиците, обърна коня и подкара по същия път.

— Кои сте вие? Аз знам кои сте. Какво сте направили? Стояли сте с мен от самото начало. Войници, чуйте ме! Този ден вече е изгубен за историята и всички, което стане тук, ще остане завинаги неизвестно. На този ден вие сте незасвидетелствани.

— Освен войниците от двете ви страни. Те ще свидетелстват. И ви казвам това: тези войници от двете ви страни, те са всичко, което е от значение. Свитъците на историците нямат време за войници като вас — знам го, защото съм изчела стотици от тях. Отпускат скъпернически няколко думи, за да кажат за поражение или победа. Може би, ако им се нареди, ще споменат за голяма храброст, за необикновен кураж, но тежестта на тези думи не е нито повече, нито по-малко от думите, говорещи за клане и убийства. Защото, както знаем всички, един войник може да бъде и герой, и злодей… Ние нямаме място в техните истории. Малцина имат. Те не са ние — никога не са били ние и ние никога няма да сме те… Вие сте Незасвидетелстваните, но аз съм видяла каквото виждате вие. Чувствала съм каквото чувствате вие. И съм точно толкова чужда за историята, колкото всеки от вас.

Спря отново, в самия център, и обърна коня си срещу смълчаните войници.

— В деня на На’Рук те стояха заради вас. Днес, тук, вие ще стоите заради тях. И аз ще стоя с вас, мои възлюбени войници. — Вдигна облечената си в ръкавица ръка. — Не казвайте нищо. Ние сме стени от мълчание, вие и аз. Ние сме съвършените отражения на това, в което се взираме, а вече толкова дълго сме се гледали в очите.

Огледа ги за последно и отсече:

— А смисълът на това мълчание не е работа на врага.

Зад себе си вече чуваше тропота на хиляди ботуши, отекващ от твърдата земя, но нямаше да се обърне. Нямаше да погледне врага. Очите й бяха само за нейните войници и виждаше, че техните са само за нея.

— Ловци на кости. Този ден отстъпете само в смъртта.

Когато адюнктата препусна, за да заеме позиция на левия фланг, Юмрук Блистиг се загледа след нея, очите му я проследиха като погледите на всеки един около него.

„Богове на бездната. Що за насърчително слово беше това? Спаси положението, Юмрук, преди да е станало твърде късно.“

Обърна се рязко.

— Първи редове! Изв…

Но не продължи. Оръжията изсъскаха от кании и ножници, щитовете се вдигнаха към раменете.

А лицата наоколо му бяха от най-студеното желязо, което бе виждал.

Сестра Свобода огледа вражеската позиция. Бяха направили най-доброто възможно предвид ограниченията на терена: бяха се строили по протежението на нисък хълм, а пред тях земята се простираше повече или по-малко равна, макар на север да се издигаха ниски хълмове. Съгледвачите й я бяха уведомили, че земята отвъд тези хълмове е накъсана от оврази — ако не беше това препятствие за подредено отстъпление, вражеският командир несъмнено щеше да е разположил войските си на онези височини. Но движението щеше да е твърде ограничено, а в битка това можеше да се окаже смъртоносно.

Не видя тежко бронирана пехота сред врага, и никаква конница. Редиците на стрелците по двата фланга изглеждаха нищожно малки.

— Едва ли може да се нарече армия — подхвърли брат Възвишеност, който яздеше до нея. — Бих могъл да повярвам, че са преминали Стъклената пустиня — виж колко са изтощени, колко малко са на брой. Сигурно са оставили път от трупове зад себе си.

— Не се съмнявам в това — отвърна Свобода и присви очи, щом видя самотния ездач — малка, крехка на вид фигура — пред първата линия на войниците. — И все пак преминаването на пустинята трябваше да е невъзможно.

— Враговете, които унищожиха братята и сестрите ни при Великия шпил, бяха познати на брат Усърдие. Болкандо. Ледерии. Тези знамена тук не са ми познати.