Стивън Ериксън - Сакатият бог

Щеше да умре. Искаха да го убият — всяка една проклета гадина искаше да го убие и да стъпче трупа му. Животът му не трябваше да свърши така. Щеше да се бие и да се бие. Това нямаше да е краят — нямаше да го позволи. „Няма да го позволя!“

Изтласкаха ги още на стъпка.

Лостара Юил пристъпи до адюнктата и извади мечовете си. „Още един танц. Единственото, което мога да направя. Танцът на света — този шибан, жалък, убийствен свят.“ Видя как Рутан Гъд пое другия фланг на Тавори, а зад себе си чу Хенар Вигълф — глупакът пееше някаква мръснишка морска песен на Блуроуз.

Срещу нея, приведен напред и пристъпващ с вдървени крака като обезумял, връхлетя Форкрул Ассаил. Очите му бяха подивели и впити в адюнктата.

Изрева и ревът му ги блъсна назад.

Кръв плисна във въздуха и Лостара се олюля заслепена. „Чия кръв? Какво…“ И вече се стичаше по страните й, и видя падащия Хенар, извърна към нея окървавеното си лице. „О, богове, това е моя кръв… всички сме…“

Невероятно, но адюнктата се изправи срещу убийствения напор нда безсловесния вик, завъртя меча си и понечи да тръгне напред.

Форкрул Ассаил все още бе на трийсет крачки от тях.

„Не можем да направим това. Дори Тавори… не можем…“

Рутан Гъд стигна до адюнктата в бронята си от лед — но и тя беше пропукана и се разпадаше на дъжд от парчета. Като че ли посягаше към нея, за да я издърпа назад — далече от това, — но никакво бягство не беше възможно.

Ассаил изрева отново.

Писъкът на Лостара Юил остана нечут дори за собствените й уши.

Усети как тялото й се хлъзна по разбитата земя.

„Срещу това… свършено е с нас. Дори адюнктата. Дори Рутан Гъд. Той ни убива. Котильон…“

Но и бог не можеше вече да чуе молитвите й.

На петдесет крачки назад, смъкнат на колене от силата на Акраст Корвалайн, Банашар изтри кръвта от очите си. Беше се опитал да се доближи — да продължи напред и да се присъедини към адюнктата и свитата й — но не бе успял.

„Провал. Познавам тази дума — много нощи съм седял на масата й…“

Някой мина край него.

Бадале си тананикаше тихичко и този едва доловим звук изтласкваше всичко, което Квизиторът хвърляше по нея. Виждаше там, напред, как силата наранява Мама — разкъсваше Мама въпреки всичката й убиваща магията кръв, въпреки цялата й изключителна воля.

Вля думи в безсловесната си песен. Прости думички, три да намерят четвъртата, а най-важната от всичко сега бе четвъртата.

— Опали бисери диаманти елитри. Опали бисери диаманти елитри.

„Толкова много си забравил. Докато остана само глад и болка. Знам тези две неща. Познавам ги добре. Споделихме си ги с теб, ти и аз.“

— Опали бисери диаманти елитри. Опали бисери диаманти елитри.

„Прогоних те веднъж. Казах ти да отнесеш далече от нас своята болка и глад. Защото не ги бяхме заслужили с нищо.“

„Някой те нарани преди много време. Някой нарани Рут преди много време. Някой нарани Садик и Хелд, и всички други. Някой трябва да е наранил и мен.“

— Опали бисери диаманти елитри. Опали бисери диаманти елитри.

„Прогоних те. Сега те призовавам. Виж носителя на болка. Виж раздавача на глад. Квизитора. Познавам го. Помня го. Той дойде сред моя народ. Каза им, че трябва да умрат. Да отговорят за стари престъпления.“

„Може би беше прав.“

„Но това не значи, че имаше право.“

— Опали бисери диаманти елитри. Опали бисери диаманти елитри.

„Познаваш ли неговия вид? Мисля, че да. Пробуждаш ли се сега за старата болка? Мисля, че да. Призовавам те. Те обичат своето правосъдие. Сега, приятелю мой, дай им го ти.“

— Опали бисери диаманти елитри. Опали бисери диаманти елитри.

А над Форкрул Ассаил небето помръкна.

Банашар гледаше невярващо рояка скакалци — откъде бяха дошли, как бяха призовани, не знаеше. Звукът, който издадоха, бе като кипяща вода, а след това — какофония от бръмчене и вой. Видя как Форкрул Ассаил спря атаката си и погледна нагоре.

А след това роякът се понесе надолу в буря от криле, които изведнъж разцъфнаха в пурпур.

Брат Възвишеност закрещя и докато крещеше, скакалците пропълзяваха в отворената му уста, изливаха се вътре и челюстите им сечаха. Прогизнали от кръв, тварите след това се хлъзгаха лесно надолу в гърлото му. Задавен, заслепен и оглушал, той падна на колене. А те дъвчеха отвътре — трахеята, вече и в стомаха. Запушваха ноздрите му и се мъчеха да нахлуят в ушите му. Изгризаха клепачите и се заеха с очите зад тях.

Богът на Форкрул Ассаил се завръщаше.