Стивън Ериксън - Сакатият бог

— Колко сме? — попита Сампъл, синкавата й кожа беше посивяла от прахта.

Фан се обърна към Ординъри Грей и той отговори:

— Десетина някъде.

Белите зъби на напанката блеснаха в широка усмивка и тя извика пронизително:

— Шейдс, Брутън, Асп, Шипрек и Джил Слайм! С нас! Живо, проклети да сте!

Поурс се смъкна до Кайндли и той го погледна ядосано.

— Разкарай се оттук! Само се пречкаш!

— Само да… си поема… дъх!

В кипящата гмеж зад Поурс Кайндли видя десетина войници да се провират между редиците назад от първата линия.

— Какво правят ония там, в името на Гуглата?

Но не видя паника на лицата на бойците най-близо до тях — извикаха си нещо и редиците се изместиха, за да им отворят път.

Поурс се изправи и проследи намръщения поглед на Кайндли.

— Ординъри Грей… Фан и Сампъл. И оня ужасен Семк — дето им извика имената, сър.

— Тъй ли?

Нов тласък от първата линия ги накара да залитнат назад.

— Връщай се в лагера, Поурс — свърши нещо полезно. Пази децата.

— Не мисля, че… о, добре. Сър…

— Тръгвам — разкарай се оттук.

— Сър…

— После искам да ми докладваш! Тръгвай, преди лично да съм те убил! Изпълнявай.

Низша Разводнена Трисин прекрачи през костите на брат Възвишеност — мъчеше се да не поглежда надолу, но не можа да се сдържи. Все още тук-там пълзяха скакалци — по кокалите и по хлъзгавите вътрешности, изпълзяваха от зяпналите челюсти.

Усещаше яростта на сестра Свобода, докато ранената Чиста замахваше — Т’лан Имасс нямаше да я победят, но отнемаха цялата й концентрация. Всъщност сега атаката се командваше от Висш Разводнен Мелест, от центъра.

Видя пред себе си редица от четирима войници и очите й се разшириха — „това ли е всичко, което имат срещу нас? Те са луди!“

Отдясно се изсипаха и десетина бойци редовна пехота.

От гърлото й изригна смях.

— Това ли ни предлагат в съпротива?

Махна с ръка и умът й отсече командата да се развърнат и да разширят предната линия.

Щяха да пометат тези глупаци, а след това да завият и да ударят по фланга отзад.

И битката щеше да приключи.

— Адюнкта — каза Рутан Гъд, — трябва да се отдръпнем назад — във фалангата. Не можем да останем тук — не можем да задържим тази лавина…

Но Тавори Паран все едно не го чу. Кръвта течеше по лицето й, сякаш всичко, което бе задържала, всичко, което бе таила досега вътре себе си, вече се изливаше на воля.

— Застани от лявата й страна, Лостара — с Хенар до теб. Аз съм отдясно. Адюнкта! Майната му на това чакане, да атакуваме.

Главата й се извърна рязко, очите блеснаха, изпълнени с дива ярост.

И четиримата се понесоха напред.

Трисин извика стъписана… Те атакуваха!?

И сега видя — един от войниците беше обвит в лед, чак до дългия меч в ръката му. А друг връхлиташе напред плавно като потекла вода, двата меча сякаш изтичаха от ръцете на жената. Освен бронираната в лед фигура другите бяха окъпани в кръв — да, тези бяха стояли срещу брат Възвишеност. „Тази жена — тя командва тази армия.“

„Но какво прави тя?“

„Какво правят всички те?“

Грид Фан изля поток ругатни на няколко езика и изрева:

— Бегом, тъпаци такива! Да ги догоним!

И докато тичаха напред — десет редовни войници, за да се притекат на помощ на своята адюнкта и офицерите й, ефрейторът намери дъх да изреве заповеди:

— Хеър Равидж — към другия край и бързо! Сампъл — след него! Шейдс Елар и Брутън Харб — прикрий Танцьорката и Блуроуз. Шипрек и Куд Хоул, останете с мен за адюнктата. Ти също, Грей.

Сержант Ординъри Грей изруга.

— По-старши съм от теб, Фан!

— Е, и?

— Добре де — изпъшка сержантът. — Изпълнявайте каквото каза Фан! Давай, ефрейтор!

— Асп Слитър — някаква магия имаш ли? Ти, Джил?

— Връща се — изсъска Джил Слайм.

Асп Слитър се изкиска като удушен лебед и изграчи:

— Само гледайте!

— Не! — извика Фан — бяха вече само на десетина крачки. — Задръжте, и двамата! Открийте шибания им командир и го ударете тоя шибаняк с всичко шибано, което имате, ясно?

Магьосницата от Картуул се изкиска пак.

— Не, сър. Изобщо не схванах.

От гърлото на семка Куд Хоул се изтръгна странно гъргорене. Фан го погледна накриво.

— Тоя твой смях…

Връхлетяха като вихрушка и се врязаха в първата линия на колансийците. Мечовете бяха като мълния в ръцете на танцьорката и където докоснеха, швирваше кръв и падаха тела. Загърнатият в лед воин газеше напред, ударите отскачаха от него, без да ги усети, врязваше се дълбоко в редиците и мечът му сякаш бе навсякъде. Високият войник отляво на танцьорката изрева и удари колансиеца пред себе си, натресе щита си в лицето на друг и събори и двамата в краката на настъпващите зад тях. Командирът им се биеше с изумителна точност, всяко движение или избягваше удар, или нанасяше смърт, а изражението й смрази сърцето на Трисин.