Стивън Ериксън - Сакатият бог

Нещо пулсираше във въздуха — не беше сигурен отвън ли иде, или някъде дълбоко вътре от него. „Не. Отвън.“ Гласове, извисяващи се в ритъм, но не можеше да различи думата. Отново и отново, звукът се извисяваше и затихваше, идеше отнякъде вдясно от него.

Усети как ударите на сърцето му влязоха в ритъм с този пулс и го обля топлина, макар да не знаеше източника й.

Тъмнината настъпваше.

„Този звук. Този звук… Тези гласове. Те са гласове, да. Малазанците. Какво казват? Какво викат, отново и отново?“

Изведнъж гъстата кръв изпука в едното ухо, отвори проход и той най-сетне успя да чуе безкрайно повтаряния вик.

— Хундрил! Хундрил! Хундрил!

Дума за заглъхващото му сърце, песен за свършващия му живот. „Колтейн, ще застана пред тебе. Ще яздим с твоите уикци. Виждам врани над Хълмовете на предците…“

Грамадният Имасс рухна и сестра Свобода прекрачи напред, изрита го в гърба, протегна надолу ръце, стегна пръсти през раздраната суха кожа и изтръгнати сухожилия и стисна гръбнака му. Спря за миг и погледна с яд другото същество с увенчания с кремък харпун, което отново се изправяше на няколко крачки от нея.

Форкрул Ассаил беше цялата рани и натрошена кост, но не беше, изобщо не беше мъртва. Надигна с рев Т’лан Имасс от земята и прекърши гръбнака му като клон, изви го и той изпращя и изстърга в ръцете й. Захвърли трупа настрани и се обърна към последната немряща.

— Край на това!

Жената воин отстъпи назад.

Бяха слезли от хълма, сред купища тела — още топла плът и гъста изстиваща кръв под краката й; крайници се отплесваха настрани при всяка стъпка.

Гняв изпълни Свобода. Заради убийството на брат Възвишеност. Заради жалката дързост и упоритост на тези Т’лан Имасс. Заради тази армия чужденци, които отказваха да се прекършат, които само умираха и избиваха още и още нейни войници.

Щеше да ги унищожи — скоро, след като разкъсаше тази последна Имасс.

Прекрачи над мъртъв воин и ботушът й изпращя отстрани в главата му.

Ударът изкънтя силно и Гал отвори очи. Примига към небето. „Трябваше да съм мъртъв. Защо все още не съм мъртъв?“

Някой заговори зад него:

— Покори ми се, Т’лан Имасс. Всички твои събратя си отидоха. Никакъв смисъл няма да продължаваш тази борба. Опълчиш ли ми се, ще те унищожа. Ако не, ще те оставя да си тръгнеш. Край на това — тази битка не е твоя.

Гал се пресегна надолу, стисна вътрешностите под гръдния си кош и ги откъсна. Ръката му зашари по земята и напипа захвърлен меч — колансийко оръжие, право и с остър връх за забиване. „Детска играчка. Не като моя тълвар. Но ще свърши работа.“ Надигна се и се преви почти на две, когато тежестта зад ребрата му се хлъзна надолу — бръкна с другата си ръка вътре, за да задържи всичко.

Обърна се бавно към гърба на Форкрул Ассаил. Пред нея стоеше Т’лан Имасс, тази, която наричаха Ном Кала. Лявото й бедро беше огънато и нацепено, но тя все още стоеше, стиснала харпуна си.

Гал пристъпи напред и заби меча през тялото на Форкрул Ассаил, през гръбнака й. Тя се изви на дъга от удара и дъхът й изригна навън.

Хундрилът падна назад, дробовете му се хлъзнаха между разперените пръсти и плеснаха в скута му.

Беше мъртъв преди главата му да се удари в земята.

Ном Кала пристъпи напред. Очите на Форкрул Ассаил бяха широко отворени и зяпнали в нея. Т’лан Имасс беше гледала тези очи сякаш цяла вечност, от мига, в който се беше вдигнала от земята под нея. Видяла беше злобата и яростта в този нечовешки поглед. Видяла беше блясъка на задоволство и триумф всеки път, когато Ассаил разбиеше на късове поредния неин събрат. Видяла беше насладата в тях, когато прекърши гръбнака на Калт Урманал.

Но сега в тялото на Форкрул Ассаил беше забит меч, желязото лъщеше синкавочервено и в очите нямаше нищо освен изумление.

Ном Кала направи нова стъпка напред. След това заби харпуна си в окото на кучката.

Толкова силно, че проби през черепа.

Малазанската армия рухваше. Изтласкваха ги назад, притискаха ги все повече, оставяха купчини тела при всяка стъпка. Банашар, със залитащия до него Поурс, отведоха цивилните — децата на Змията и хундрилите — колкото може по-далече, но беше ясно, че колансийците искат да унищожат само Ловците на кости. Цялата тежка пехота, действаща вече от юг, не обръщаше внимание на струпаните и разтреперани зрители.

Блистиг продължаваше да се бие, здраво и упорито ядро на фронта на централната фаланга. Банашар видя Кайндли отдясно, и Фарадан Сорт до него. Тези трима Юмруци, избрани от адюнктата, просто отказваха да паднат.