Стивън Ериксън - Сакатият бог

„Не ме нападай. Моля те. Някой да го спре. Моля ви.“

„Ще го убия.“

Чу стъпките му, докато се присвиваше, завъртя се, отвори очи — тежък шлем, бронирано тяло, връхлитащо към нея.

Мечът й изсвистя като мълния.

Той хвана китката й.

Придърпа я към себе си, докато тя се дърпаше да се отскубне.

Пръстите му зашариха по каишката на шлема.

— Тавори! Спри! Аз съм — Гъноуз!

Шлемът се смъкна, свлече се от ръката му и тупна на земята… тя го зяпна невярващо, а след това изплака:

— Загубих я! О, Гъноуз, загубих я !

И рухна в прегръдката му, крехка като дете, а Гъноуз я притисна до себе си. Галеше сплъстената й от пот коса, а окървавеното й лице бе притиснато в рамото му, и докато тя ридаеше, той я усети, че се свлича, и коленичи заедно с нея.

А когато вдигна очи към Ловците на кости, видя, че вече са намерили каквото са чакали.

Като него, като нея, смъкваха се на колене. Предаваха се.

На онова, което бе останало вътре в тях.

Приглушено, между хлиповете, тя повтаряше името му. Отново и отново.

В една далечна част на бойното поле, докато Висш Разводнен Мелест обръщаше джагския си кон да побегне, пиката на Маток го порази в слепоочието.

И последната битка на Редовната пехота на Ловците на кости приключи.

— Ефрейтор, марш при ония дебелани!

— Мъртви са, сержант!

— Тогава при другата, проклет да си!

— И двамата ефрейтори са мъртви — казах ти!

Хелиан изруга, отдръпна се от пътя на връхлитащия нападател и натресе коляно под челюстта му. Главата се отметна нагоре и тялото под нея се свлече. Намуши го във врата, а след това се обърна и погледна намръщено последния войник от отделението си.

— Каква полза от тебе, по дяволите? Как се казваш?

— Тъпа крава с умрял мозък — аз съм Мейби ! С тебе съм от началото!

— И още си тук — проклетият ми късмет. Аз ще задържа тука — иди намери някой да ги свести ония два кита. Повечето Мостоваци са мъртви.

Мейби изруга и тръгна.

Хелиан изтри потта и кръвта от дланта си и отново вдигна меча. Къде се беше дянал Ърб? Ако беше умрял тоя тъпак, щеше да го убие. „Не, това не е хубаво. Добре де, все едно.“

Видя долу още глави с шлемове, изкачваха се по тясната лъкатушеща пътека.

„Хайде насам. Все някой от вас трябва да има шише. Каквото и да е, Гуглата да ме вземе. Виж какво става, когато съм трезва.“

Коураб чу вика на Мейби и се обърна… бляскаха оръжия, колансийски войници се изсипваха горе на билото. Около Мейби падаха десантчици — Мълван Дрийдър, Ръфъл, Хъни…

— Пробив! — изрева той. — Пробив!

И затича натам.

Мейби залитна, промушен в единия прасец, и се заогъва под ударите по щита му. Коураб видя как Ръфъл се надигна на колене… но една брадва посече надолу и й пръсна черепа. Тя падна като парцалена кукла.

Вече виждаше пробива. Двамата сержанти на Подпалвачите на мостове бяха паднали горе на пътеката, която бранеха.

Коураб прескочи окования бог.

Колансийски лица се извърнаха към него… а след това беше между тях и мечът му запя. Острието на брадва откъсна щита му от лявата му ръка. Копие раздра хълбока му. Той изрева и посече нечие рамо, преряза през ризницата и брънките се пръснаха, след това събори друг на колене със заден замах.

Тежко пъшкане някъде от дясната му страна — Шортноус се беше появил, блъсна с щита си двама противници и ги събори. Награби една колансийка брадва и закълца с нея замаяните войници.

Връхлетяха още врагове.

Сакатия бог бе успял да извърне глава и гледаше дивашката, отчаяна отбрана на двамата малазанци. Видя как врагът бе изтласкан за миг, но в следващия настъпи отново. Потта на единия от защитниците му бе покапала по лицето му, когато мъжът го прескочи, и тези капки сега се стичаха на вадички, оставяха по лицето му дири, студени като сълзи.

Май нямаше да има подкрепления на тази нищожна защита — врагът ги бе обкръжил от всички страни. Най-после бяха видели окованото му тяло и Форкрул Ассаил вече разбираха целта зад всичко това. Сакатия бог вече усещаше глада на Ассаил.

„Почти целият съм тук, в тази торба кожа. И оставам във вериги.“

„Може да ме нарани. Може да се захранва със силата ми през цялото време — и никой не може да му се опълчи. Ще развихри отровата ми над целия свят.“

Малазанецът с отрязания нос се олюля, пронизан от меч, после — от още един. Само за да се изправи отново — и брадвата в ръцете му се развъртя. Тела западаха в мешавица от кръв. Безносият залитна напред и Сакатия бог видя лицето му отстрани — видя го как се усмихна, докато падаше по очи на земята.