Стивън Ериксън - Сакатият бог

Остана само един защитник, притиснат от трима колансийци, а зад тях вече се появиха четвърти и пети.

Самотният му бранител съсече единия с пеещия меч в ръцете му. После друг — осакатен в бедрото, посечено до костта.

Брадвата, която го порази, беше замахнала откъм страната на щита — но малазанецът не държеше никакъв щит и не можа да блокира, така че тя проряза през лявото рамо и откъсна ръката. Плисна кръв и мъжът отстъпи назад, тялото му се задържа наклонено на една страна. Втори замах посече през половината врат.

Морският пехотинец успя някак да намери сила да забие върха на меча си в гърлото на убиеца си, върхът изригна навън от другата страна под черепа. Забиването го наклони напред, в прегръдката на умиращия, и двамата рухнаха заедно.

Останалите двама колансийци тръгнаха към Сакатия бог, вдигнали оръжия, но две метални стрели изсвистяха във въздуха и ги свалиха.

Сакатия бог чу скърцане на ботуши, а след това някой се хлъзна и се блъсна в него, и той извърна глава към коленичилия до него спасител, и се взря в очите на капитан Фидлър.

— Стигнаха ли до теб, боже?

Сакатия бог поклати глава.

— Капитане, войниците ти…

Сякаш самата дума го нарани, Фидлър извърна очи, а след това се изправи, огледа се… и изведнъж изкрещя:

— Хедж!

Хедж падна до посечените тела на Суитлард и Ръмджъгс. Пътеката точно под двете жени беше задръстена с трупове — но още колансийски войници си прочистваха пътя нагоре. След няколко мига щяха да се изкачат.

„Твърде много са. Мамка му.“

Колко време се биеха вече? Нямаше представа. Колко атаки? Сякаш бяха стотици, но това бе невъзможно — все още имаше дневна светлина. Гаснеща вече, но все пак…

Без да откъсва очи от врага, който вече бе само на няколко стъпки, той издърпа торбата, която бе взел от купчината снаряжение до краката на Сакатия бог. И извади проклетията. „Винаги пази една. Винаги.“

„Сапьорската клетва. Щом ще падаш, вземи кучите синове със себе си.“

Вдигна я високо.

Чу как Фидлър отзад изкрещя името му.

„О, мамка му. Съжалявам, Фид.“

Хвърли се надолу по пътеката срещу тълпата колансийци.

А след това чу стъпки зад себе си и се завъртя побеснял.

— Фидлър, проклет да си! Не! Върни се!

Вместо това приятелят му го блъсна. Двамата паднаха и гранатата изхвърча от ръката на Хедж.

Вместо да залегнат за укритие, двамата се обърнаха и загледаха след нея, как полита в ленива дъга над гъмжилото войници, как пада към поклащащите се железни шлемове.

Натресе се в един като кокосов орех, паднал от палма.

Пръсна се беззвучно и разсипа облак тъмночервена прах.

Двамата сапьори се спогледаха слисано — лицата им бяха само на педя едно от друго — и ревнаха едновременно:

— Шкарто!

А след това един малазанец се свлече до тях с дрънчене на броня — мъж по-нисък и от Релико, пребледнял и мършав, с щръкнали от двете страни на тясната глава уши. Извърна лице към тях с жълта зъбата усмивка.

— Спипах ви задниците, сърове. Айде марш горе!

Фидлър го зяпна.

— Кой в името на Гуглата си ти?

Войникът го погледна обидено.

— Нефариас Бред, сър! Кой друг да съм? Хайде, връщайте се нагоре — аз ви прикривам, ясно?

Фидлър се обърна, издърпа Хедж на крака и го повлече нагоре по пътеката. Когато издращиха до ръба, отгоре се подадоха ръце и ги изтеглиха. Лицата на десантчиците около тях — Тар, Ботъл, Смайлс и Корик — бяха пребледнели. Детсмел се появи и падна на колене до проснатите тела на Ръмджъгс и Суитлард, вдигна глава и измърмори нещо на Тар.

Сержант Тар кимна и избута Хедж и Фидлър от ръба на хребета.

— Погрижихме се за този пробив, господа.

Фидлър сграбчи ръката на Хедж и го дръпна настрана.

— Фид…

— Млъкни! Мислеше просто да го повториш, а?

— Стори ми се, че сме свършили!

— Никога не сме свършили, проклет да си! Изтласкваме ги отново — чуваш ли ме? Те напират — ние ги изтласкваме отново !

Краката на Хедж изведнъж омекнаха и той смъкна тежко на земята.

Смрачаваше се. Хедж се вслуша в задъханото дишане, ругатните и кашлянето на другарите си — и те бяха насядали и налягали твърде уморени за нещо повече. Отпускаха глави и затваряха очи. Въздъхна хрипливо.

— Богове, колко войници ти останаха, Фид?

— Някъде двайсетина. На теб?

Хедж потрепери и извърна глава.

— Сержантите бяха последните.

— Те не са мъртви.

— Какво?

— Накълцани, да. Но са просто в безсъзнание. Детсмел смята, че е топлинен удар.

— Топлинен… Богове, казах им да изпият всичко, което имаха!