Стивън Ериксън - Сакатият бог

… нова вълна от жестоката магия на Бързия Бен се вряза в гъстото множество и разкъса стотици. Останалите се пръснаха.

А Върховният маг вече тичаше и викаше:

— Калам! Бързо! Към могилата! Бягай, проклет да си!

Убиецът изръмжа и затича тежко напред. „Мразя коне, но още по̀ мразя да тичам. Трябваше да го яхна това проклето животно — щеше да е по-лесно. А и другия не трябваше да го пускаме. Бързака нещо се е размекнал.“

Колансийски офицер с ассаилска кръв се изпречи на пътя му, стиснал раненото си рамо.

Калам му отсече главата с един замах, изрита настрани обезглавеното тяло и продължи напред. Гласът на Бързия Бен прозвуча в ушите му:

— Тичай като проклета газела , Калам!

Но той тичаше като мечка.

От друга страна, те и мечките са бързи.

Хедж позна звука, както и заслепяващия блясък на магическия огън. Надигна се и дръпна Фидлър за крака.

— Бързия Бен! Фидлър — те са тук!

Последните морски пехотинци се вдигаха около тях, лицата им бяха изпълнени с неверие.

Хедж посочи.

— Там! Ще позная тази мършава пародия на мъж навсякъде! А този там… той е Калам!

— Разбиха колансийците — отвърна Фидлър. — Защо бягат?

Хедж се обърна да извика на войниците — и ръката му изведнъж стисна рамото на Фидлър.

Капитанът се извърна и погледна към небето.

— Богове на бездната!

Беше откривателката на пътища. Имаше пътища през световете, по които само тя беше вървяла. Ала сега, докато с воля си пробиваше път през булото на лабиринта, усещаше натиска зад себе си — нужда, която сякаш оставаше без отговор.

Инстинктът я беше довел чак дотук, а светът напред бе непознат за нея.

„Беше ли вярна посоката ми? Или беше само лъжа, която шепнех на себе си непрекъснато, сякаш вселената е готова да се огъне пред волята ми?“

„Обещах го на своя господар.“

„Доведох го у дома, доведох го до трона на неговите предци.“

„Обещах отговори. На всички скрити цели зад всичко, което бе направил баща му. Обещах му смисъл на всичко това.“

„И му обещах мир.“

Излезе в гаснещ ден и нагази в сухите треви. А небето отгоре бе полудяло от смарагдови комети, светлината замая очите й със силата си. Изглеждаха толкова близо, че можеше да ги докосне, а в сипещия се дъжд от светлина чу гласове.

Но след миг яркозелените дъги вече не бяха сами в небесата. Огромни сенки раздраха накъсани дири през зеленото сияние — идеха отдясно с яростта на буреносни облаци. Кръв и късове плът запердашиха земята около нея като градушка.

Апсал’ара ахна.

Погибел загръщаше земята, пълзеше по-бързо от пожар… а над нея имаше дракон, ужасяващо огромен и нападан от всички страни от по-дребни дракони.

Коурабас!

Погибелта се носеше стремглаво към нея.

Обърна се и побягна. Затърси отчаяно лабиринти, но нищо не се пробуждаше — всичко се разпадаше. Всяка пътека, всеки портал. Неизброимите пламъци живот угасваха съкрушени като изстиваща жарава.

„Какво направих?“

„Те са след мен — довериха ми се! Моят господар и следовниците му идат — не може да се спре това, но ще дойдат в свят, който не могат да напуснат.“

„Където лети Коурабас, там ще е Тиам!“

„Какво направих?“

Изведнъж в далечината напред, ясно като ужасяваща зора, разломът, който бе направила, се разтвори широко и през него излетяха пет дракона, огромните им сенки се понесоха право към нея. Четири бяха черни като оникс, петият — пурпурен, с цвета на кръвта.

Десра. Скинтик. Корлат. Силана. Нимандър.

А пред тях, в небесата над този свят, между земята и пламтящото небе, въздухът гъмжеше от техните братя и сестри. И Коурабас.

Във война.

Видя как този вихър притегли господаря й и следовниците му — изгубиха се, отвлечени от това, което идеше.

„Където лети Коурабас, там ще е Тиам.“

А богинята на драконите Елейнт започваше да се въплъщава.

Разплакана, в паника, Апсал’ара затича отново и там, в далечината, изникна хълм, осеян с канари и балвани, а на този хълм — хора.

Фидлър бе зяпнал най-огромния дракон, който бе виждал. Нападнат от десетки, стотици по-малки, почти разкъсан, той се носеше тежко право към тях.

Обърна се рязко — от меча на адюнктата струеше ръждивозеленикава светлина и той видимо потръпваше, забит дълбоко в земята. „О, не! Всички сме мъртви!“

Земята под дракона Отатарал се гърчеше, разпадаше се на прах и напукана глина. Опустошението се разливаше над равнините като потоп.

„Мечът не беше достатъчен. Всички го знаехме. Когато застанахме тук — тя, аз, жрецът…“