Стивън Ериксън - Сакатият бог

— Намери начин! Трябва!

Беше освободен. Можеше да си отиде. Можеше да остави тези смъртни — дори убийствената сила на дракона Отатарал не можеше да му навреди. „Отатарал, в края на краищата, е струпеят, който прави този свят в отговор на заразата. А коя е тази зараза? Ами, самият аз.“

Сакатия бог погледна отгоре смъртния.

„Той коленичи, както коленичат всички прекършени смъртни. Срещу жестокостта на този и на всеки свят един смъртен не може да направи нищо друго, освен да коленичи.“

„Дори пред чужд бог.“

„А любовта, която притежавам? Може би няма нищо… но не, няма такова нещо като чужда любов.“

Затвори очи и освободи ума си за този свят.

И разбра, че го чакат.

Двама Древни богове го държаха за ръцете — допирът им бе затрогващо нежен. Съкрушителното налягане в това място бе смазало всичко, мрак и тиня кръжаха във вихъра на несекващ танц. Течения бушуваха на всички страни, но никое не можеше да стигне до тях — боговете ги задържаха настрана.

Не, само един от тези двама Древни притежаваше такава сила и името му бе Маел на моретата.

Водеха го по тази равнина, по това океанско дъно, изгубено за слънчевата светлина.

Натам, където бе коленичил друг смъртен… то само душата му оставаше, въпреки че засега отново бе заела тялото, което бе оставила така отдавна: изгнило и разкапано, с татуировките, които сякаш плуваха в теченията. Стоеше на колене, с ръце дълбоко в тинята, сякаш търсеше изгубена монета, ценно съкровище, спомен.

Когато вдигна глава към тях, Сакатия бог видя, че е сляп.

— Кой е този? — попита смъртният. — Кой е този, така жестоко прикован на това дърво? Моля ви, умолявам ви — не мога да видя. Моля ви, кажете ми. Той ли е това? Опита се да ме спаси. Не може да се е стигнало до това. Не може!

И тогава заговори Древният бог, който не беше Маел на моретата.

— Хеборик, ти само сънуваш и този твой сън не е разговор. Само монолог. В този сън, Хеборик Призрачни ръце, ти си пленен.

Но смъртният на име Хеборик поклати глава.

— Не разбирате. Всичко, до което съм се докосвал, съм го унищожавал. Приятели. Богове. Дори детето… и нея загубих от Вихъра. Загубих ги всички.

— Хеборик Призрачни ръце — каза Маел, — ще напълниш ли този океан със сълзите си? Ако вярваш, че тази идея е нова, знай: тези води бяха толкова пълни… отдавна.

Другият Древен бог рече:

— Хеборик, трябва да се събудиш от този сън. Трябва да освободиш ръцете си — те са чакали за този миг още от острова. Докоснали са и са взели Нефрита и сега в теб обитават милион изгубени души — души, принадлежащи на този чужд бог. И също тъй ръцете ти са докоснали Отатарал, призоваващия Коурабас.

Но Хеборик се отпусна отново и зарови ръце още по-дълбоко в тинята.

— Аз убих своя бог.

— Хеборик — каза Маел на моретата, — дори на боговете на войната войната им омръзва. Изглежда, само на смъртните не им омръзва никога. Все едно. Той те е освободил от всякаква вина. Кръвта му донесе живот на мъртви земи. Смята го за достойна жертва.

— Но тази жертва ще е напразна, Хеборик — каза другият Древен бог, — ако не се събудиш от своя сън.

— Кой е на дървото?

— Хеборик, никой няма на дървото.

Незрящите очи отново се вдигнаха.

— Никой?

— Нека видим ръцете ти, приятелю. Разбудил съм всички лабиринти и всички вече водят към едно място. Пещера дълбоко под една могила, направена от челюстите на Д’рек. Да отидем ли сега там, Хеборик?

— Могила?

— Могила.

— Никой не сънува в могила.

При тези думи двамата Древни богове се смълчаха и когато ги погледна, Сакатия бог видя, че плачат — видя сълзите по сбръчканите им лица, все едно бяха не на дъното на океан, а насред пустиня.

Или върху раздраната кожа на гробна могила.

А Хеборик измъкна ръцете си от наносите тиня и едната засия смарагдова през мътните облаци, а другата — с цвета на Отатарал. Лицето му се изпълни с внезапен страх.

— Сам ли ще бъда там? В онази пещера?

— Не — отвърна Маел на моретата. — Никога повече.

— Кой беше на дървото?

— Отиваме при нея сега, Хеборик Призрачни ръце.

Тръгнаха и Сакатия бог усети магиите на този свят, привлечени към тях, сбираха се и се сливаха, за да отворят този път.

После, някъде напред по пътя, видя блещукащ фенер — фигура, която ги водеше напред, но беше много далече.