Стивън Ериксън - Сакатият бог

Пътят отне сякаш цяла вечност. От време на време потъваха неща, идваха от тъмнината горе и вдигаха облаци тиня в теченията. Видя кораби от дърво и желязо. Видя скелети на чудовищни влечуги. Видя дъжд от човешки трупове, нахапани от акули и повлечени надолу от ботушите, за да паднат до дъното все едно, че вървят — може би за да се присъединят в тази процесия, — но после краката им се огънаха и наносите им направиха меко място за отдих.

Стори му се, че видя конни воини — сияеха в зелено и синьо и ги проследиха в пътя им отдалече.

Светлината на фенера изведнъж стана по-близка и Сакатия бог видя, че водачът им е застанал пред пещера, издълбана в огромна отвесна скала.

Когато стигнаха до тази пещера, Древните богове спряха и се поклониха на водача си, но мъртвешката фигура само се обърна и се отдалечи, сякаш за да понесе светлината си по друга пътека. Сякаш за да поведе други към техните съдби.

Закрачиха в лъкатушещ тунел и излязоха в огромна зала.

Древният бог, който не беше Маел на моретата, се обърна към Сакатия бог.

— Дълго си скитал в кръвта, която дадох на това селение. Аз съм К’рул, Създателят на лабиринти. Сега е време да си отидеш, да се завърнеш у дома.

Сакатия бог помисли над това и отвърна:

— Аз съм плът и кост. Направен съм в подобие на човек. Там, където ме зоват децата ми, не мога да ида. Искате ли да ги призова тук долу?

— Не. Това би означавало нашата смърт — на всички нас.

— Да.

— Има изход — каза К’рул. — Той започва с Хеборик, но завършва в ръцете на друг.

— Тази плът, която носиш — добави Маел на моретата, — е непригодна за завръщането ти. Но беше най-доброто, което можеха да направят.

— Паднал — рече К’рул, — ще ни се довериш ли?

Сакатия бог погледна Хеборик, а след това пусна ръцете на Древните богове. Посегна към ръцете на Хеборик.

Но смъртният отстъпи с думите:

— Още не, и не с тях двамата. Те ще те убият. Ще стигна до теб, боже, когато дойде мигът. Това обещавам.

Сакатия бог се поклони и отстъпи назад.

А с ръката си Отатарал Хеборик, наречен някога Леката ръка, се пресегна през водите над него. Лумна бронзова светлина и изпълни цялата пещера.

Огромните пръсти, които изригнаха от гробната могила, обгърнаха целия хълм — но не раздраха земята. Призрачни, прозрачни, извисиха се в дъга и се стегнаха около дракона Отатарал.

Коурабас нададе оглушителен писък — но дали бе вик на болка, на страдание или облекчение, Фидлър не разбра.

Отвъд дракона Отатарал, когото вече притегляха все по-близо към тях, въплъщението на Тиам — все по-ясно откроимо многоглаво чудовище — започна да се разпада. Отекнаха далечни крясъци, докато драконите се изтръгваха и литваха на свобода.

Повечето побягнаха, все едно опашките им бяха пламнали, и Фидлър зяпна след тях, забравил за огромното, спускащо се надолу тяло на дракона Отатарал, докато се разпръскваха бързо, а други, смъртно ранени, закръжиха надолу и западаха по земята с гръмовен трясък. „Шибан дъжд от дракони.“

Бързия Бен се молеше тихо, а след това присви очи — виждаше вече през Коурабас. „Той я държи… който и да си, вече е в ръцете ти.“

„Богове, ще вземе да стане.“

„Обещах, Бърн. Обещах ти, нали?“

„Добре де, сигурно не мога да си припиша цялата заслуга.“

„Сигурно.“

„В името на скромността, ако изобщо спомена за това, имам предвид. Но тук, в главата ми… успях!“

Калам видя пъклената гордост, разцъфнала на лицето на магьосника, и разбра точно какво си мисли мършавият кучи син. Искаше му се да го удари. Ама хубаво. Поне десетина пъти.

Присвит, докато призрачното тяло на дракона Отатарал се плъзгаше леко надолу около тях, той се обърна и погледна към Сакатия бог. Стоеше неподвижен, затворил очи и все така вдигнал ръце към небето.

„Навярно някой дракон може да те отнесе там горе, приятелю. Не всички бягат, нали?“

Жена, която не беше виждал никога, седна до него, погледна го с подкупваща усмивка и каза:

— Харесваш ми.

„Богове, още една.“

— Коя в името на Гуглата си ти?

Усмивката й блесна още по-широка.

— Аз съм тази, която открадна луната. О, виждам, че не ми вярваш, нали?

— Не — отвърна той. — Добре, откраднала си я — но после я счупи тая шибана луна, нали?

Гняв огря лицето й съвсем подобаващо.

— Аз съм Апсал’ара, Господарката на крадците!

А той й се ухили.

— Никога не съм харесвал крадли.