Стивън Ериксън - Сакатият бог

„Жрецът!“

Завъртя се вихрено.

В този миг Бързия Бен стигна до билото.

— Никой да не напуска могилата! Стой вътре в кръга!

„В кръга?“

— Богове подземни. Д’рек!

Магьосникът го чу и отвърна с нервна усмивка:

— Добре казано, Фид. Но не богове . Само един.

Калам се олюля зад Бързия Бен, плувнал в пот и толкова останал без дъх, че рухна на колене, докато се мъчеше да вдиша.

Хедж му хвърли мех с вода.

— Не си във форма, войник.

Десантчиците се бяха смразили — очите им бяха приковани в приближаващия се дракон и стотиците други по-малки, които се спускаха върху него на убийствени вълни. Някои видяха пълзящата неумолимо към тях развала и потръпнаха.

— Бързак? Тя може ли да ни защити?

Магьосникът го погледна намръщено.

— И питаш? Тя е тук, нали? Иначе защо ще е тук? — Пристъпи към Фидлър. — Ваш ли беше този план?

— План ли? Какъв шибан план? — отвърна той, без да помръдне. — Банашар каза нещо… божеството му идвало — да предложи защита…

— Точно… Чакай, каква защита?

— Не знам!

Погибелта удари в подножието по бягащите колансийски войници.

Те се разпаднаха на облаци прах.

Малазанците се хвърлиха на земята и покриха главите си с ръце.

Драконът Отатарал нададе ужасен вик, побрал сякаш в себе си всичката болка и скръб на света, век след век — и разръфаните му криле като разкъсани платна заудряха диво във въздуха, щом спря точно над могилата.

Труп на дракон рухна от небето и земята се разтърси.

— Тя се бори с него! — възкликна Бързия Бен. — Богове, то я убива!

Фидлър надигна глава, погледна към Сакатия бог — и се вцепени.

Изкованите от богове вериги се пръснаха като лед, брънките се взривиха и изхвърлиха наоколо парчета град. Войници завикаха и запълзяха назад. Сакатия бог остана да лежи неподвижен. Толкова дълго бе носил тази тежест, че не можеше да помръдне.

Но гърдите му се изпълниха с въздух, след като неумолимото стягане вече го нямаше. Трепет обзе тялото му и той извърна глава.

Смъртните пищяха наоколо, макар да не можеше да ги чуе. Гледаха с отчаяна нужда към него, ала той вече не разбираше какво искат от него. А после примига и се взря нагоре, не в надвисналия издъхващ дракон, а отвъд него.

„Моите поклонници. Моите деца. Чувам ги. Чувам техния зов.“

Бавно се надигна и погледна безобразните си ръце, кривите пръсти и бучките плът там, където трябваше да са ноктите. Огледа нашарената си с белези кожа и отпуснатите мускули под нея. „Мое ли е това? Такъв ли съм?“

Изправи се и погледна стотиците дракони, трупащи се на юг. Бяха се отдръпнали от дракона Отатарал и вече връхлитаха един срещу друг и се завихряха на спирални стълбове от люспи, криле и драконова плът, извиваха се нагоре в още по-плътна тъмна маса. И в тази тъмна маса изведнъж блеснаха пробудени очи.

Една дума изшепна в ума на Сакатия бог — смътно и все пак изречена с вой на ужас.

„Тиам.“

Въплъщаваше се. Съживяваше се, за да убие дракона Отатарал.

Някакъв мъж се мъчеше да стигне до него, сякаш се бореше с вихрен вятър. Желязо в брадата му, смътно познато лице… И с този спомен в мисълта на Сакатия бог се надигна смътно чувство. „Имаше жертвоприношение днес. Направено за мен, от тези непознати. И все пак… без да молят за нищо. Не и за себе си. И все пак… какво искат от мен?“

„Аз съм свободен.“

„Мога да чуя децата си.“

„Но те са пленени горе в небесата. Ако ги призова долу, всичко тук ще бъде унищожено.“

„Имаше други, някога… паднаха като мен и толкова много бе унищожено, толкова много бе загубено. Все още ги виждам, пленени в нефрит, оформени така, че да бъдат послание за тези смъртни същества — но това послание така и не беше разбрано и гласовете останаха завинаги пленени в нефрита.“

„Ако призова децата си, този свят ще свърши в огън.“

Взря се с копнеж в небесата, сякаш можеше да полети.

Пръстите му се размърдаха, жалки като прекършени криле.

Брадатият стигна до него и най-сетне Сакатия бог можа да чуе думите му и да ги разбере.

— Трябва да я оковеш! Боже! Тя ще приеме твоите вериги! Трябва… Тиам се въплъщава! Тя ще унищожи всичко!

— Да я окова? Аз, който съм познал цяла вечност във вериги? Не можеш да искаш това от мен!

— Окови я или ще умре!

— Смъртта ще бъде нейното освобождение!

— Боже — ако тя умре, тогава всички умираме! Моля те, окови я!

Той погледна смъртния.

— Тя приема ли това?

— Да! И побързай — Д’рек умира под нас.

— Но моята сила е чужда — нямам с какво да окова в този свят, смъртен.