Стивън Ериксън - Сакатият бог

— Избийте ги! Всички, които ни се опълчват в този ден — унищожете ги!

Конят под него започна да заплита крака и Паран изруга и го забави. Бръкна в дисагите и извади лъскава карта. Погледна намръщено самотния ездач, нарисуван на нея.

— Маток! Знам, че можеш да ме чуеш! Сега ще отворя портал за теб. Но слушай! Ела на щурм, разбра ли ме? Искаше шибана от Гуглата пикаеща кръв битка и сега ти я давам!

Срита отново коня и подкара горкото животно в галоп. Впи очи натам, където щеше да раздере порталът, и се надигна на стремената.

— Там — каза на картата и я метна.

Тя полетя право като стрела от арбалет и толкова бързо, че прониза въздуха като мълния.

Конят под Паран се олюля и рухна.

Рутан Гъд се мъчеше да предотврати обкръжаването, но дори с този непознат озверял войник до него не можеше да спре стотиците заобикалящи ги в широк кръг колансийци, извън обхвата на мечовете им.

Усети внезапния напор на редовните, който ги тласна стъпка напред, и хвърли поглед през рамо да види причината… но въздухът бе изпълнен с прах и успя да види само залитащото напред множество малазанци, които вече се разпадаха, развръщаха се, сякаш искаха да атакуват, обзети от безумна стръв… но пред тези войници нямаше никакви колансийци.

„Разбити са. Най-после са…“

Оглушителният тътен го накара да се обърне и той зяпна невярващо хилядите конници, изригващи от огромен портал… не, тази раздрана дупка в самата тъкан на света не заслужаваше толкова възвишено име. Беше огромна, отворена за виещия вятър… и бе само на трийсетина крачки от първите редици на врага.

Конниците носеха пики, конете им бяха тежко бронирани. Стовариха се в безредната маса на тежката пехота — колансийците нямаха време да се обърнат, никакво време да извърнат щитовете си, и сблъсъкът ги разтърси. Крилото се разцепи, разпадна се… и изведнъж всякакво сцепление се загуби, а конните воини сечаха и избиваха.

Редовният пехотинец до него залитна, коленичи и се опря тежко в бедрото на Рутан Гъд. Стъписан, той го погледна и видя, че е притиснал чело в бронирания му в лед хълбок.

Затворил очи, задъханият каниец въздъхна:

— Богове, колко е хубаво!

Лостара Юил видя как адюнкта Тавори се олюля извън редиците. Натиска вече го нямаше — врагът имаше друг противник и той го изтласкваше назад, далече от Ловците на кости.

Адюнктата бе почти неузнаваема. Плувнала в кръв, с разсечен шлем, косата й зацапана с червено. Залитна и се спря в разчистения кръг. Десет сковани безумни крачки, мечът й — още в ръката, но вдигнат настрани, сякаш ръката бе забравила да се отпусне.

Лостара се измъкна от редиците, тръгна след нея… но една ръка я сграбчи, дръпна я назад и гласът на Хенар прошепна в ухото й:

— Не, обич моя. Остави я. Просто я… остави.

Стоеше сама, с гръб към армията си. Шумовете на битката сякаш заглъхваха, все едно дебели тежки завеси бяха дръпнати от всички страни на света, закрили всяка гледка, всеки блясък на оръжие и вихрушки прах.

Беше сама.

Мечът все още бе изпънат нелепо встрани. Главата й бавно се изви назад и тя вдигна лице към небето.

Стотици очи се впиха в нея. Не ги видя.

Устата на Тавори се отвори и в злочестия вик, който се изтръгна от нея, нямаше нищо човешко.

Прокънтя над полето на битката. Провря се през гледащите Ловци на кости, пресегна се и погали безбройните трупове. Надви прахта, извиси се и изчезна в зловещо зеления цвят на гаснещата небесна светлина.

А когато гласът й заглъхна, всички видяха как този вик продължи да разпъва лицето й. Вече безмълвна, тя не даваше на небето нищо. И в това нищо имаше всичко.

Замаян от падането от коня, Паран тръгна към нея. Този звук не бе дошъл от сестра му. Твърде ужасен, раздран и жесток — и все пак го теглеше към нея, влачен сякаш от връхлитащ поток.

Вляво от него стояха няколкостотин Ловци на кости, все още живи, неподвижни, неспособни дори да се отпуснат грохнали от умора на земята. Гледаха сестра му и той не можеше да ги разбере, не можеше да проумее какво още искат от нея.

„Не стига ли това? Тази единствена слабост, изтръгнала се от нея толкова сурова, толкова ужасяваща?“

„Никога ли не стига?“

„Не… Не разбирам какво искате от нея! Какво повече чакате!“

Беше точно пред него, зад железните решетки на шлема му. Все още затворничка.

Някой връхлиташе към нея. Още един враг. Не можеше дори да отвори очите си, не можеше да се обърне, за да го срещне. Още една смърт изглеждаше твърде много, но тя знаеше какво чака вътре в нея. Тази нужда. Тази нужда… „да свърши“.