Стивън Ериксън - Сакатият бог

Един камък се обърна под крака на Фидлър и левият му глезен поддаде болезнено. Той изруга и залитна. Вдигна очи и видя връхлитащ колансиец — с подивели очи под шлема, вдигнал високо тежка брадва.

Метална стрела оттласна колансиеца стъпка назад и той зяпна изумено тежката пръчка, забита в гърдите му.

Една ръка стисна Фидлър за яката и го дръпна настрана. Метален арбалет тупна в скута му, последван от стрела.

— Зареждай, Фид — изръмжа Хедж, докато вадеше късия си меч. — Задържаш ги от левия ми фланг, нали?

— Побесняваш ли, Хедж?

— Да.

— Боговете да са им на помощ.

Нападателят на Ботъл заби копието си през дясното му бедро и го прикова към земята, но Ботъл отвърна с меча през корема му и докато колансиецът рухваше с ужасни крясъци, реши, че е спечелил малкия спор.

„Това ли е то? Спор? Но виж ги само — те са роби. Не го искат това.“

Тар спря до него, от рана на лицето му бликаше кръв.

— Да го издърпам ли това копие, Ботъл? В момента не кърви много, но ако го извадя…

— Знам. Но е пробило целия крак — махни го, сержант. Ще запуша раната с парцали.

Тар го натисна с коляно и бързо издърпа копието.

— Кърви. Но не шурти. Като видя Детсмел, ще го пратя насам.

Ботъл кимна замаяно, надигна се, бръкна в кесията на колана си и извади превръзки. Докато запушваше единия край на дупката, от подножието на хълма изригна убийствен зной, последван от смразяващи кръвта писъци.

Брат Гроб зяпна потресен и вбесен от собствената си безпомощност, когато бронзовите на цвят гранати западаха в колансийските редици в подножието на могилата и на равния терен под нея. Изригналите с грохот смарагдови пламъци плъзнаха с демонска ярост през бойците му.

Атаката бе разбита — видя как войниците му заотстъпваха.

„Ще е по-дълго, отколкото предвиждах.“

Погледна на северозапад и затърси очи очакваната прах на хоризонта. „Къде са те?“

— Хаграф. Сигнал за отбой. Ще изчакаме, докато огньовете затихнат. После удряме отново и отново, докато не паднат всички!

Вонята на изгоряла плът понесе със себе си странния мирис на сяра и вар.

Сакатия бог се вслушваше в грохота на битката от всички страни. Чуваше виковете на болка и гняв, но бе очаквал тези звуци. Сред трясъка на желязо и пращенето на дървени щитове, сред свисъка на стрелите — някои падаха съвсем близо — и чаткането им по безчувствения камък чуваше как войниците си крещят, чуваше отчаяния им дъх, докато се бореха да останат живи и да убият онези, които се надигаха срещу тях на сякаш несекващи вълни.

А небето горе бе почти ослепително с всички души, изоставени от пропадането му на този свят. Струваше му се, че чува и тях, но бяха твърде далече, изгубени в небесата. Дали все още се бореха да съхранят вярата си, след като богът им бе изчезнал толкова отдавна? Или се бяха предали на жестоката злост, спохождаща толкова много опустошени духом? Дали се скитаха сега без цел, сред ужаса на безсмисленото съществуване?

Около него изригнаха огньове — не толкова близо, че да усети зноя им, — а след тях писъци изпълниха въздуха.

Викове на умиращи, от всички страни. Беше чувал тези звуци. Нищо ново нямаше тук, нищо, което да му предложи разбиране. Тези смъртни можеха толкова лесно да отдават живота си в името на каузи и благородни желания — това ли бе най-пълното, най-изумителното жертвоприношение от всички? Единственото жертвоприношение, което всеки бог отдавна бе забравил. Единственото жертвоприношение, което те, в закоравялото си безразличие, не можеха дори да проумеят.

„Плътта им е всичко, което познават — всички тези мъже и жени тук. Плът, каквато ме облича сега. Усещаме границите си, ужасните си граници. Толкова уязвими и временни. Мимолетна светлина, мигновен дъх.“

„Чувам как я дарявате. Този дар е единственият дар, който изобщо ви е даден — а вие го връщате в твърдта. И светът подминава, едва забелязал.“

„Никой ли няма да забележи?“

„Ще се вслушам във вашата смърт. Ще запомня.“

Сакатия бог слушаше, слушаше зова на роговете за отстъпление, виковете за лечители, сигналите, възвестяващи следващата вълна срещу малцината обсадени. Слушаше и чакаше.

Седемте Мъртви огъня Т’лан Имасс стояха на голо възвишение на изток от малазанските редовни. Ном Кала и Калт Урманал вече бяха сред тях, обвързани като истински родственици, и в ума на Ном Кала всичко беше наред. Не се чувстваше чужда. Не се чувстваше сама.

Уругал Втъкания заговори:

— Тя се подготвя за приближаващия се враг. Вслушахме се в мълчанието й и знаем, че в душата й няма лъжи. И все пак е смъртна.