Стивън Ериксън - Сакатият бог

Смирение падна на дясното си рамо, претърколи се и се изправи. Лицето й бе размазано.

Обратният замах я удари в лявото бедро. Парчета натрошена кост изригнаха от таза й. Тя се преви, залитна и отново тупна на земята. Надигна се с усилие на колене и зяпна със здравото си око застаналия над нея Тоблакай.

„Но ти ме освободи!“

„Не. Ти не си онзи. Онова беше отдавна. На друго място… в друго време.“

— Не обичам боя — каза той.

Следващият му удар откъсна главата й от раменете.

— Брат Гроб?

— Момент. — Форкрул Ассаил се взря към далечните хълмове. „Точно там се спусна облакът птици. Виждам… фигури, там, по склоновете на могилата на Елан.“ Заговори на Висшия Разводнен до себе си: — Виждаш ли, Хаграф? Сега ще ги обкръжим — но останете на разстояние. Искам да сме отпочинали, преди да ударим.

— Може би трябва да изчакаме тежката пехота, Чист. Онези на могилата явно са се подготвили.

— Няма да чакаме — отвърна Гроб. — Хълмът не е достатъчно голям, за да побере сила, която да представлява сериозна заплаха. Преди разсъмване ще се строим и ще атакуваме.

— Те ще се предадат.

— Дори да се предадат, ще ги екзекутирам.

— Чист, ще ги принудите ли да коленичат пред мечовете ни?

Брат Гроб кимна.

— Да. А след като приключим тук, ще се върнем при брат Възвишеност и сестра Свобода — може би врагът, когото са намерили, ще се окаже по-сериозно предизвикателство. Ако не, ще се строим и ще поведем трите ни армии на север, за да премахнем онази заплаха. А след това… ще си върнем Великия шпил.

Хаграф тръгна да предаде заповедите на ротните командири.

Брат Гроб се загледа към далечната могила. „Най-сетне ще сложим край на това.“

Вастли Бланк слезе от канарата и седна да оправи кожените ремъци, които пазеха прасците му.

Фидлър го изгледа намръщено, след което се обърна към Бадан Грук.

Сержантът сви рамене.

— Той ни е късметът, капитане. Има най-острия поглед тука.

— Войник.

Вастли Бланк вдигна глава и се усмихна.

— Капитанът иска да знае какво видя отгоре — рече Бадан Грук.

— Обкръжени сме. — Тежкият задърпа счупения нокът на палеца на десния си крак да го откъсне.

Фидлър стисна юмрук, погледна го и го отпусна.

— Колко?

Вастли пак вдигна глава и се усмихна.

— Към три хиляди. — Отпра нокътя, огледа го с присвити очи, после изтри кръвта от пръста си.

— И?

— Предимно кожа, капитане. Дърво. Слаби ризници. Кръгли щитове и къси копия, извити мечове. Малко стрелци. — Изтри още кръв от нокътя.

— Готвят ли се да атакуват?

— Още не — отвърна Вастли Бланк. — Надушвам потта им.

— Какво?

— Дълъг марш.

— Най-добрият нос също — подхвърли Бадан Грук.

Вастли Бланк си облиза пръстите.

Фидлър въздъхна и се отдалечи.

Небето на изток изсветляваше, с жилки сребро и калай на хоризонта. От настъпващите от всички страни колансийци се носеше тихо дрънчене. Врагът заемаше позиции, с готови за бой щитове и оръжия. Стрелците вече изпъваха лъковете си и зареждаха арбалетите.

Сержант Ърб чу командир Хедж да говори на десетината си стрелци, но не можа да хване добре какво им казва. Измести тежкия щит и се примъкна към седналата в окопа Хелиан. Не можеше да откъсне очи от нея. „Толкова е красива сега. Толкова непорочна и чиста, а ужасната истина е, че я харесвах повече, когато приличаше на птица, блъснала се в стена. Тогава поне имах шанс с нея. Едни пияна жена ще легне с всеки в края на краищата, стига да има пари за още пиене.“

— Прикрий се — стрелят!

Той се намести отново зад щита си.

Чу гласа на Фидлър:

— Хедж!

— След първия залп!

Глухо свистене и изведнъж стрелите западаха по земята, затрещяха и зачаткаха от камъните. Болезнен вой, последван от хор ругатни.

Ърб се извърна към нея, за да се увери, че е добре. Две стрели се бяха забили в щита й и беше толкова мила с изненадата, изписана на лицето й.

— Обичам те! — извика Ърб.

А тя го зяпна.

— Какво?

В този момент глух тътен изпълни въздуха и тя залегна в окопа. Но това не бяха стрели. Ърб се надигна и видя нападалите по земята гърчещи се стрелци, а назад към могилата драсна един от Подпалвачите на мостове на Хедж: раменете му бяха покрити с пръст, униформата му — сива и кафява от мръсотия.

„Дупка си си изровил, а? И удари стрелците с ония проклети гранати.“

— Стрелците са поразени! — извика Хедж.

— Богове на бездната! — ревна някой. — Какво е онова синкавото? Гният до кокалите!

Ърб надникна отново и се увери с очите си. Онова, което бе оплискало вражеските стрелци, разтапяше плътта им. Дори костите им и колчаните, пълни със стрели, бяха станали на пихтия.