Стивън Ериксън - Сакатият бог

„Докато той остава… невеж.“

„Знанието е врагът. Знанието винаги е било врагът.“

Залиташе в сумрака, пътища от сянка кръстосваха равнината около него, макар да не бе останало никакво слънце, което да ги хвърля. Вдигна очи и видя в далечината фигура, идеше от югоизток.

Нещо студено го прониза.

„Той е близо. Чувствам го… толкова близо!“ Забърза с усилие… онзи странник там, начинът, по който вървеше, начинът, по който му напомняше за нещо от избеляла кост под тази зловеща светлина — той знаеше. Разбираше.

Изстена и затича.

Кожа с цвета на зацапано дърво, мрачно лице, зверско и опустошено от злочестина. Съществото бе изтощено, изгърбено под тежката торба, дрехите му бяха опърпани и прогнили. Привидение, въплътило в себе си слабост и нищожност.

Смирение се извърна към него и зачака.

Когато видя, че зърна тялото на Крадеца на живот — когато изквича почти като животно, олюля се и тръгна към Икариум, — Смирение пристъпи на пътя му.

— Твърде късно е, Трелл. Той вече е мой.

Измъчените очи се впиха в нея и тя видя болката и умората от тичането в начина, по който се издуваха гърдите му, в отпуснатите му рамене. После той клекна и смъкна торбата от рамото си. Отвори я и от нея се изсипаха парчета от натрошено гърне. Треллът се взря в тях сякаш в ужас.

— Ще го оправим това — изломоти и потръпна, докато откъсваше погледа си от чирепите. Вдигна глава и погледна Смирение с гняв. — Няма дати позволя, Ассаил.

— Не бъди глупав.

Той извади от торбата тежък боздуган и се изправи.

— Ще те убия, ако продължаваш да стоиш на пътя ми — рече тя. — Разбирам, Трелл. Ти си последният му защитник — но го загуби. Всички преди теб — а бяха много, — всички го загубваха, рано или късно, и след това умираха.

— Но никой от вас така и не разбра — продължи тя. — Безименните не се интересуваха от Икариум. Всеки път онзи, когото избираха — той беше истинската заплаха. Боен водач, застрашил тайните им съюзи. Бунтовник с ужасяващ потенциал. Всеки път заради нищо повече от презряна непосредствена нужда — политическа целесъобразност — избираха този, който може да създаде неприятности, и му възлагаха невъзможна за постигане задача и обвързан с нея живот. Ти си последният от тях, Трелл. Направен… безвреден.

Той клатеше глава.

— Икариум…

— Икариум Крадецът на живот е това, което е и което винаги е бил. Неудържим, обречен да се пробужда отново и отново сред опустошението, което е причинил. Не може да бъде спрян, не може да бъде спасен. — Пристъпи напред. — Тъй че остави ме да го освободя, Трелл.

— Не. — Боздуганът се надигна в ръцете му. — Първо аз ще умра.

Изрева и нападна.

Смирение отбягна тромавия замах, влезе ниско и едната й ръка се стрелна напред. Ударът в дясното му рамо изби костта от ставата и разкъса мускулите. Треллът се завъртя, тя натресе лакътя си в лицето му и го разби. Косо изритване в десния му пищял натроши костта.

Боздуганът тупна тежко на земята.

Докато падаше, той посегна да я хване с лявата си ръка. Улови я за китката, стисна и изви, кокалите изпращяха. Тя го дръпна свирепо към себе си. Другата й ръка се вряза в гърдите му, нагоре и под ребрата, пръстите се впиха дълбоко. Изтласка го назад и дланта й се измъкна с плисналата кръв, с пръстите стиснали половината дроб.

Нов удар го събори на гръб.

Смирение го затисна и ръцете й се вкопчиха в гърлото му.

Маппо я гледаше. „Лъжи. Не бях нищо. Дадоха ми цел — единственото, което е нужно на всеки. Цел.“ Беше спряла дъха му и гърдите му горяха. Идваше краят.

„Икариум! Тя ти е направила нещо. Наранила те е.“

Загърна го мрак. „Опитах се. Но… твърде слаб. Твърде несъвършен.“

„Всички те нараняват.“

„Не бях нищо. Младеж от един умиращ народ. Нищо.“

„Приятелю мой. Съжалявам.“

Тя премаза трахеята му. Счупи всяка кост във врата му. Пръстите й натискаха през сбръчканата хлъзгава кожа — като протрита козина на сърна — и кръвта потече.

Мъртвите му очи се взираха в нея от почернялото лице, лице, което вече бе замръзнало в странно изражение на тъга. Но нямаше да се предаде на тази мисъл. Просто още един воин, прокълнат да се провали. Светът беше пълен с тях. Осейваха бойните полета. Влизаха в крак в гмежта на битката, отмервайки ритъм с мечовете по щитовете си. Но не задълго.

„Той е мой. Сега ще го пробудя — ще го освободя, за да убие този свят.“

Чу някакъв звук вляво от себе си, а след това глас:

— Това не е хубаво.

Тя се изви, за да скочи, но нещо огромно се натресе в слепоочието й толкова силно, че я надигна от земята и я запокити във въздуха.