Стивън Ериксън - Сакатият бог

„Едва ли ще я видя отново. Но в ума си, в този миг и във всички мигове, които ми остават, ще я почитам, както почитам Геслер и Сторми. Живяха като братя и паднаха като братя. Ще ги наричам свои близки и в задачите, които ми предстоят, на свой ред ще се постарая да придам смисъл на това.“

„Дестраянт, в твоята тъга и скръб — която и сега вкусвам — ще се постарая да придам смисъл на тяхната смърт.“

Крилете му леко потръпнаха от внезапната промяна в течението и изведнъж въздухът около Убиеца Шай’гал сякаш се сгъсти, изпълнен със странно шумолене — глух дълбок шепот, внезапен мрак, който закипя и се завихри, затулил цялото небе.

И Гу’Рул осъзна, че няма да е сам в това пътуване.

Синтър се сепна и скочи. Огледа небето… ето там, на изток. Черен облак, нарастваше. Все по-голям. „Богове на бездната.“

— Всички! — извика тя. — Залегни под щитовете! Прикрий се! Всички!

„Възлюбени деца! Чуйте своята майка! Чуйте думите й — думите на Старицата! Ние поехме в себе си неговата плът! Всичко, което можахме да намерим! Опазихме я жива чрез кръвта на магията! Всичко за този миг! Възрадвайте се, мили мои деца, защото Падналия бог е прероден!“

И Старицата даде глас на радостта си, а от всички страни децата й, десетки и десетки хиляди, завикаха в отговор.

Крилатият К’Чаин Че’Малле, стиснал в ноктите си безценната плячка, застина във въздуха, блъскан от оглушителния им хор, и Старицата заграчи от възторг.

Усещаше там, напред, разпръснатите парчета кости по малкия хълм — костите на десетки хора, положени някога в криптите на гробната могила. Щяха ли да стигнат? Нямаше избор. Мигът бе дошъл и щяха да вземат каквото им бе достъпно. Щяха да съградят човек. Жалък човек. Слаб човек. Но все пак човек — щяха да съградят дом за плътта на бога от тези кости, а след това да го изпълнят със собствената си кръв, и това трябваше да е достатъчно.

Великите гарвани закръжиха над хълма и се спуснаха стремглаво надолу.

Фидлър се хвърли зад стелата. Грохотът на криле бе оглушителен, въздухът настръхна нажежен. Усети как камъкът зад гърба му се разтресе.

Нещо като юмруци заудря по земята, съкрушителни удари, падаха един след друг. Той скри главата си с ръце и се опита да си запуши ушите, но напразно. Светът бе изчезнал сред буря от черни криле. Задушаваше се, а пред очите му блясваха някакви малки неща и се сливаха някъде близо до меча. Късчета, избелели парчета — кости, издърпани във въздуха, изтръгнати от туфите трева и сплетените корени. Едно проряза кървав жлеб по ръката му и той я сви под гърдите си.

Кой беше дал сигнала за тревога?

Който и да беше, навярно бе спасил живота им.

„Освен моя — останах твърде близо до меча. Трябваше да сляза по-надолу, да съм с войниците си. Но не го направих. Не исках да гледам лицата им, не исках да изпитам онази ужасна любов, която завладява командира преди битка — любов към войниците му, към всеки от тях, любов, която набъбва и набъбва, докато не разбие сърцето му.“

„Не намерих кураж… а сега…“

Гу’Рул кръжеше високо горе. Гледаше как Великите гарвани се спускат към хълма, гледаше разцъфващите един след друг взривове на сила. Чернокрилите същества се принасяха в жертва едно подир друго, за да върнат своя бог в жива плът — да съградят тленен дом за душата му.

Една от птиците се зарея до него и тоя я проследи с долните си очи.

— К’Чаин Че’Малле! Аз съм Старицата, майка на всички тези благословени деца! Ти носиш дар! — И се разсмя.

Гу’Рул се пресегна към ума й и се отдръпна бързо — толкова чужд и студен беше.

Старицата се изкиска:

— Внимавай! Ние сме проклятие на този свят! Сега ме чуй добре — задачата ти не е приключила. Освен с дара, който носиш, ще си нужен на заранта. Но ти казвам това: в своя миг на най-отчаяна нужда погледни отново към небесата. Разбираш ли? Обещах на един най-благороден бог. Изпратих надалече най-милата си дъщеря, но тя ще се върне. Ще видиш — тя се връща!

Огромният гарван се понесе още по-близо.

— Погледни долу! Почти всички свършиха. Чакахме за това през целия си живот — виждаш ли какво направихме? Виждаш ли?

Виждаше. Човешка фигура, просната на земята до меча Отатарал, окована с вериги към земята. Но гърдите й бяха зейнала дупка.

Гу’Рул присви криле и полетя надолу.

Старицата го последва с безумен грак.

Последните останали гарвани се гмурнаха в мъжкото тяло сред блясък на зловеща сила.

Шай’гал изпляска с криле, за да забави спускането си, кацна над мъжа и го погледна, стъписан от ужасната пародия на тяло, сътворено от Великите гарвани. Огънати кости, сгърчени мускули, лицето — мъртвешки бледо и уродливо.