Стивън Ериксън - Сакатият бог

„И точно тази нечестност ме разкъсва.“

Погледна наляво. Там, начело на отряда си, крачеше Хедж — ледерии и хундрили, смесица от полукръвни от десетина покорени племена от империята Ледер. Трудно им беше да не изостават, толкова тежко бяха натоварени — Гуглата знае защо бяха решили да носят толкова много. „Всичките си котенца носят сигурно. Дано поне да си струва.“

Хедж се държеше на разстояние и Фидлър знаеше защо: усещаше как собственото му лице се преобразява всеки път, щом приятелят му се приближи, как се превръща в мрачна маска — и болката и страхът запълзяваха в него със сила, на която не можеше да се противопостави. „Толкова много от всичко това е нечестно. Толкова много.“ Но сега Хедж се отклони от пътя си и се приближи.

Посочи към хълма.

— Това ли е? Адски гадно е, Фид.

— Можем да го защитим.

— Твърде рехави сме дори за такова жалко хълмче. Виж сега, аз се отделям. Не правя много големи обещания, но моите Подпалвачи на мостове си имат една тайна…

— Котенцата, да.

Хедж се намръщи.

— Имал си шпиони! Знаех си!

— Богове на бездната, Хедж! Никога не съм познавал по-безнадежден в пазенето на тайни от теб.

— Я помисли по-добре. Ще се изненадаш, уверявам те.

— Могат ли да се сравняват с морантските муниции? Само това искам да знам.

Но Хедж поклати глава.

— Не с тях. Все едно. — Сви рамене. — Вероятно беше твърде зает последния път, но ония Късоопашати ги размазахме.

— И не си използвал повечето? Не ти е присъщо, Хедж.

— Бейвдикт направи нови — този човек е гений. Побъркан маниак — от най-добрия вид гении. Все едно, опаковахме всичко.

— Забелязах.

— Е, да, поизтощи ни толкова много товар. Кажи, Фид, ще имаме ли време първо да отдъхнем?

— Малко е късно да ме питаш чак сега.

— Късно, не късно — питам те.

— Честно, не знам. Зависи.

— От какво?

— Дали Шпилът е паднал в наши ръце. Дали сърцето е останало неувредено. Дали са успели да разбият неговите вериги или каквато там магия го пази — би могло да са двайсет демона Кенил’ра, доколкото знаем, а представи си каква патаклама ще е тогава.

— Двайсет демона Кенил’ра? Какво е това, някаква гадна приказка ли? Защо не крал на демоните? Или гигантски триглав огре с опашки на скорпиони на всеки пръст и една голяма на кура му за равновесие? И бълва огън през гъза си отгоре на това.

— Добре, въображението ми е бедно. Съжалявам — никога не ме е бивало с хубавите приказки, Хедж.

— Да бе! Е, и какво още трябва да знам? Трябва да събудим шибаното сърце с целувка, щом стигнем до него, така ли? Да му вържем панделка? Да танцуваме около него шибани танци? Богове, само без кръвни жертви, нали? Изнервят ме, сериозно.

— Дрънкаш глупости, Хедж. Точно това правиш винаги преди бой — защо?

— За да те разсея, разбира се. Ако продължаваш да се дъвчеш, няма да остане нищо освен мокър хрущял и няколко срамни косъма, които не държа да виждам. А, и зъбите, дето вършат цялото дъвчене.

— Знаеш ли — каза Фидлър и го погледна накриво, — ако те нямаше, Хедж, щях да те измисля.

— Това пък какво значи?

— Просто казах благодаря, нищо повече.

— А. Добре. Мога ли да подрънкам още малко? Щото съм уплашен, нали разбираш.

— Ще стане, Хедж. Разпръсни хвърлячите си на котенца из отделенията ми и ще размажем всеки, който се опита да ни мръдне оттук.

— Точно така. Добра идея. Трябваше сам да се сетя.

Тръгна към Подпалвачите на мостове и Фидлър го проследи с поглед. „Благословен да си, Хедж.“ После се обърна към бойците си.

— Това е мястото, войници. Този хълм. Сега действаме бързо — само една-две камбани имаме до стъмване. Искам да се окопаем и да струпаме камъни в здрав периметър.

— Ясно, капитане — ревна една от тежките. — Че то това дотука си беше просто разходка. Време е малко работа да свършим…

Изкачиха по-малките възвишения и атакуваха склона. Ботъл подмина Коураб и се закатери до сержант Тар.

— Слушай, сержант…

— Сега пък какво, Ботъл? Хващай лопатата — работа ни чака.

Войниците наоколо смъкваха снаряжението си, мърмореха и се оплакваха от ожулени гърбове и схванати рамене.

— За този терен — каза Ботъл. — Трябва да говоря с капитана.

Тар го погледна навъсено, но кимна.

— Давай, но не се бави много. Не искам да умреш само защото си си изкопал дупката много плитко.

Ботъл изхъмка, после се огледа.

— Толкова ли са близо?

— Откъде да знам? Държиш ли да си заложиш живота, че не са?

Ботъл изсумтя и тръгна натам, където бе видял Фидлър за последен път — близо до върха на хълма. Хедж също бе тръгнал натам.