Стивън Ериксън - Сакатият бог

— Какво, сега ли?

— Вържи го да не се разхлаби. С хубави възли.

— С мокра кожа.

— И с хубави възли.

Ботъл се приближи до него и се наведе.

— Направиш ли го — подхвърли Смайлс, — следващия път ще поиска и да му го изтръскаш.

— Гледай да е след първото тръскане — посъветва го Кътъл. — Иначе ще се опръскаш.

— Веднъж така си го изтръсках, че се насрах — каза Шортноус.

Всички го погледнаха, но май никой не можа да измисли отговор.

Корик беше извадил меча си и прекарваше бруса по острието.

— Някой да накладе огън — рече той. — Тук сме с лице на изток — ако дойдат откъм изгрев-слънце… искам да има жарава под очите ми.

— Съвсем разумно — отвърна Кътъл и се надигна с пъшкане. — Радвам се, че отново мислиш като войник, Корик.

Полукръвният сети не отвърна нищо. Вдигна меча и огледа преценяващо ръбовете.

— Като приключим с всичко това, ядем, пием и спим — каза Тар. — Ефрейтор, назначи постовете.

— Да, сержант. Слушай всички! Надушвам го във въздуха!

— Това е Уидършинс.

— Не! Това е слава, приятели. Слава!

— Ако това е миризмата на слава, Коураб — рече Корик, — познавах една проскубана котка, която беше кралица на света.

Коураб го погледна намръщено.

— Не схващам. Тя Слава ли се казваше?

Ефрейтор Рим седна до Хъни и каза:

— Мога да държа щит. Ще те прикривам отстрани.

— Не и ако те убият.

— Войник, загубил дясната си ръка, не е добър за никого. Просто ми позволи, а?

Хъни се намръщи.

— Виж какво, вкиснал си се от гущерите насам. Ясно е защо, но все пак пусни една усмивка, а? Ако умреш тука, няма да си единственият, нали така?

— Тогава какъв ти е проблемът, ако ме убият, докато те пазя?

— Не искам да се спъна в теб.

Рим се почеса по брадата.

— Добре де, ще ги бухам скапаняците с щита тогава.

— Така е по-добре. Виж, аз съм на пост тука — лягай да спиш, ефрейтор.

Фидлър обиколи върха на хълма, оглеждаше окопите и укрепените с камъни позиции на войниците си. Хедж беше прав. Отбраната им бе много рехава и в най-добрия случай — несигурна. „Трябваше да взема копия — като онези на Подпалвачите на мостове.“

„Признай си го, Фид. Това, че Хедж е тук, може да боли като забит нож, но все пак му се радваш.“

Огледа небето — залезът бе преминал почти незабелязано, толкова ярки бяха Нефритените странници. Капитанът въздъхна, намери удобно място, седна и опря гръб на една гравирана стела. Затвори очи. Знаеше, че трябва да поспи, но знаеше също така, че е невъзможно.

Изобщо не беше го искал това. Да командваш само едно отделение беше предостатъчно бреме. „А сега всички гледат към мен. Само ако знаеха, че съм объркан също като тях.“

Извади Дома на Вериги на призрачната светлина. Лакираните дървени карти се хлъзнаха в ръцете му като намазани с грес. Примижа и бавно ги заоглежда една по една. Седем карти. Шест бяха студени на допир. Само една лъщеше от пот.

Прокажения.

„Оу, Хедж. Съжалявам.“

Убиецът Шай’гал бе оставил далече зад себе си мястото с пламъците. Пламъци и кръв на един убит бог, кръв, която бе плиснала като дъжд от изтерзаното небе. Видял беше смъртта на хиляди. Хора, К’Чаин Че’Малле, Имасс. Видял бе падането на воини Форкрул Ассаил, Джагът, Тоблакай и Баргаст. И всичко това — заради нараненото нещо, което стискаше сега в ръцете си.

От него капеше кръв и сякаш нямаше край, процеждаше се между пръстите му, цапаше ноктите му, стичаше се по бедрата му, докато ритмичните удари на крилете го отнасяха на запад, подгонил сякаш припряното гмуркане на слънцето отвъд хоризонта. Сърцето бе живо, по-тежко от всеки камък с подобна големина — тежестта на небесен камък, паднал от звездите. Но така сигурно бе редно, след като бе сърцето на Падналия бог.

Умът на Гу’Рул се върна към последната сцена, която бе видял на върха на Шпила, няколко мига след като бе откъснал сърцето от онези разпадащи се вериги. Тялото на Смъртния меч, лежащо неподвижно върху оплисканата с кръв платформа. Кучето, пазещо онова, което вече бе напуснало света.

„Единствено тъпият звяр разбира напразните жестове — хладната им необходимост пред лицето на всички тежки истини. Ние, които се придържаме към по-висшите стремежи на разума, се предаваме толкова бързо… И все пак, като погледнем онова куче — същество, което познава само вярност и кураж, — виждаме неща, които нараняват душите ни.“

„Завист ли е това, което изпитваме?“

Беше подценил избора на Матроната. Дестраянт Калит, Щит-наковалня Сторми и Смъртен меч Геслер — не бяха ли те достойни човешки същества? „Посочиха ни път, за всички деца на Гунт Мач. Двама паднаха. Двама дадоха живота си, но остава една.“