Стивън Ериксън - Сакатият бог

— Да. А колко хора загинаха заради онова проклето сърце?

Хедж смъкна опърпаната си кожена шапка.

— Малко късно е да съжаляваме за всичко това, Фид.

— Това е работа на Келанвед. Всичко това. Негова и на Танцьора. Използват Тавори Паран от самото начало. Използват всички нас, Хедж.

— Това правят боговете, да. Е, и не ти харесва? Добре, но ме чуй. Понякога това, което искат — това, което имат нужда да направим за тях — понякога е добре. В смисъл, добре е да се направи. Понякога ни прави по-добри хора.

— Наистина ли вярваш в това?

— А когато сме по-добри хора, правим по-добри богове.

— Безнадеждно е — въздъхна Фидлър. — Можем да натъпчем един бог с всички добродетели, които имаме, и това все пак няма да ни направи по-добри, нали? Защото никак не ни бива с добродетелите, Хедж.

— Повечето пъти не ни бива, да. Но пък може би, когато сме най-лоши, бихме могли да погледнем нагоре, бихме могли да видим онзи бог, когото сме направили от най-доброто в нас. Не покварен, не отмъстителен, нито нагъл или злостен. Не егоистичен, нито алчен. Просто с ясен поглед, без да си губи времето с всички наши глупости. Бог, който да ни зашлеви през лицето заради това, че сме такива говна.

Фидлър седна и затвори очи.

— Вечният оптимист.

— Когато си бил умрял, всичко след това е гледане нагоре.

Фидлър само изсумтя.

— Слушай, Фид. Те успяха. Сега е наш ред. Наш и на Тавори. Кой можеше да си помисли, че изобщо ще стигнем толкова далече?

— Две имена ми идват наум.

— Че кога империята им не е изисквала най-доброто в нас, Фид? Откога?

— Грешиш. Беше толкова покварена и егоистична, колкото всяка друга. Завладя половината шибан свят.

— Не съвсем. Светът е доста по-голям.

Фидлър въздъхна и махна с ръка.

— Защо не идеш да си починеш малко?

Хедж стана.

— Не искаш никой да те прекъсва, докато се самосъжаляваш, а?

— Да се самосъжалявам?

Фидлър вдигна очи, тръсна глава и погледът му се плъзна покрай Хедж, надолу към войниците му, които отново се отпускаха да поспят.

— Още не сме свършили — каза Хедж. — Смяташ ли да им поговориш, на всички? Преди да се почне.

— Не.

— Защо не?

— Защото това си е тяхно време, от сега и до края. Те могат да говорят, Хедж. Точно сега, за мен, а аз ще съм слушащият. Точно като онзи бог горе на върха.

— Какво очакваш да чуеш?

— Представа нямам.

— Хълмчето е добро — рече Хедж. — Защитимо.

А след това си тръгна.

Фидлър затвори очи и се заслуша в стъпките му, докато не заглъхнаха. „Вериги. Дом на Вериги. Ние смъртните знаем всичко за тях. В тях живеем.“

Смирение виждаше възвишението, където го бе оставила, виждаше една по-тъмна фигура, лежаща на върха. Веригите на предците й все още го държаха окован. Далечна смърт дращеше със студени пръсти по кожата й — Благоговение вече я нямаше. Усърдие го нямаше. Загубили бяха сърцето на Падналия бог.

Когато една сграда е толкова порутена, че не е възможно никакво възстановяване, трябва да бъде съборена. Толкова просто беше вече. Враговете им можеше да стоят, изпълнени с триумф, точно в този миг, там високо на Великия шпил. Можеше да вярват, че са спечелили и че Форкрул Ассаил никога повече няма да стегнат юмрука на неумолимото правосъдие — да поразят користната им същност, да съкрушат самонадеяната им наглост. Можеха да си въобразяват, че са свободни да завладеят бъдещето, да погълнат този свят звяр след звяр, дърво след дърво, да опразнят океаните и небесата от всякакъв живот.

А ако победата в този току-що отминал ден имаше вкус на кръв, така да бъде — беше познат вкус за тях и те все още не бяха отбити от него, и може би никога нямаше да бъдат.

Но природата си има свои оръжия на праведност. Оръжия, които поразяват дори когато никой не ги държи. Никакъв бог, никаква водеща сила или воля зад тази на сляпото унищожение изобщо не е необходима. Нужна е само свобода.

Времето за Крадеца на живот бе дошло.

„Гледайте към морето, глупци. Гледайте към слънчевия изгрев и си представяйте своя нов ден.“

„Не виждате какво иде от мрака на запад. Убиецът се е пробудил. Унищожението ви очаква всички.“

Невинност и невежество. Толкова дълго се беше борил с тези две думи и всеки път, когато бе поглеждал лицето на Икариум, Маппо бе разпознавал собствената си война, вътре в ума си. Бяха места за обитаване и нищо повече, а мъдреците от дълго време напразно предъвкваха тяхната същност, но малко разбираха битката, която беше водил треллът. Той защитаваше невинността, като превръщаше невежеството в оръжие и щит. С вярата, че невинността има стойност, че е добродетел, че е състояние на чистота.