Стивън Ериксън - Сакатият бог

Дупката в гърдите бе като извор, изпълнен с черна кръв, и отразяваше издълженото лице на Гу’Рул и лъсналите му очи.

Той нагласи сърцето в ръцете си и бавно го положи в черната дупка. Кръвта го погълна.

Плътта се сплете и зарасна, костите се изпънаха като корени.

К’Чаин Че’Малле разпери криле и литна.

Старицата гледаше отгоре. „Прероден! Прероден! Вижте, всички вие, небесни души — вижте долу онзи, който ви бе отнет! Той е почти до вас — скиталчеството ви скоро ще свърши, защото искрата му живот ще се върне, очите му ще се отворят!“

„Вижте, защото аз съм тази искра.“

„Той беше свален. Беше разкъсан. Разпръснат по света. Накара ни да го опазим жив — хранихме се с неговия труп, по негова воля.“

„Вие, души в небесата — вашият бог не изгуби вяра. Не я изгуби.“

Докато К’Чаин Че’Малле се издигаше, Старицата полетя стремглаво надолу и силата в нея изригна. Всичко, което имаше. Впила очи в тялото долу, тя нададе последен вик — на триумф, — преди да удари.

Последният взрив бе толкова мощен, че отхвърли Фидлър назад и той се претърколи до самия ръб на склона. Изпъшка, вдиша смразения нощен въздух, докато ехото заглъхваше, и се надигна с усилие на четири крака. Изумен, че все още е жив.

Тишина бе загърнала малкия хълм… но не, щом вдигна очи, видя бавно надигащите се от окопите морски пехотинци и тежки, поразени от чудото. Кънтежът в ушите му взе да заглъхва и през смътния шум вече можеше да чуе гласовете им.

Изправи се и видя, че полузаровеният надгробен камък, зад който се беше крил, е почти избутан настрана от взрива — а всички останали в кръга около билото също се бяха килнали. В кръга не бе останал нито един връх на копие, само опърлена земя.

Видя и лежащата до меча фигура и залитна напред.

Прекършен, обезобразен и изтерзан мъж. Сакатия бог!

Тежки вериги го държаха прикован към земята.

„Никога няма да ги разбием. Не и с този меч. Само го направихме по-уязвим, отколкото беше. Сега наистина може да бъде убит.“

„Може би това е милост.“

И тогава видя, че очите на мъжа са се спрели на него.

Фидлър се приближи и промълви тихо:

— Съжалявам.

Но сгърченото лице се смекчи и Сакатия бог отвърна с немощен глас:

— Няма защо. Приближи се — все още съм толкова… слаб. Искам да ти кажа нещо.

Фидлър пристъпи и застана до него, а след това приклекна.

— Имаме вода. Храна.

Но богът поклати глава.

— Докато не бях нищо повече от болка, докато само злост излизаше от мен и жажда да нараня този свят, не виждах у вас, малазанците, нищо по-добро, отколкото у всички други. Деца на своите жестоки богове. Техни инструменти, техни оръжия. — Замълча и вдиша хрипливо. — Трябваше да усетя, че сте различни — не беше ли тъкмо поборникът на вашия император, който се опълчи на Качулатия при последното Оковаване? Не извика ли тъкмо той, че това, което искат да направят, е несправедливо? Не заплати ти ли той ужасно за своята дързост?

Фидлър поклати глава.

— Нищо не знам за това, боже.

— Когато той дойде при мен — вашият император, — когато ми предложи изход… Бях недоверчив. И все пак… все пак какво виждам сега? Тук, застанал пред мен? Малазанец.

Фидлър мълчеше. Чуваше разговорите от всички страни на могилата, извисени от удивление гласове, ругатни и проклятия.

— Вие не сте като другите. Защо е така? Искам да разбера, малазанецо. Защо е така?

— Не знам.

— А сега ще се биете, за да ме защитите.

— Не можем да счупим тези вериги — тя сгреши в това.

— Все едно, малазанецо. Ако трябва да лежа тук, окован до края на дните си, все пак… вие ще се биете, за да ме защитите.

Фидлър кимна.

— Бих искал да мога да го разбера.

— Аз също — отвърна Фидлър с гримаса. — Но може би в боя, който предстои, ще получиш… не знам… по-добър усет за това.

— Ще умрете за мен, един чужд бог.

— Боговете могат да живеят вечно и да сбъдват всяко свое желание. Ние не можем. Те имат сили — да изцеряват, да унищожават, да се възкресяват дори. Ние нямаме. Боже, за нас всички богове са чужди богове.

Окованият мъж въздъхна.

— Тогава когато се биете, ще слушам. За тази ваша тайна. Ще слушам.

Фидлър изведнъж се почувства толкова уморен, че краката му затрепериха. Сви рамене, извърна очи и каза:

— Скоро ще е, боже.

Обърна се и си тръгна.

Хедж го чакаше, седнал на един от кривнатите камъни.

— Гуглата да ни вземе всички — измърмори и го изгледа накриво. — Успяха — съюзниците й. Направиха каквото поиска от тях.