Стивън Ериксън - Сакатият бог

— Лъжлива кучка такава! Отнеси ме! Спаси ме! Аз щях да те спася, ако бях на твое място, ако аз бях ти, а ти беше аз и исках да избягам, защото така е умно… освен когато аз съм аз, а ти си ти! Тогава изобщо не е умно! — Задращи свирепо по земята, единият крак зарита, малките й ръчички замахаха във въздуха, зъбатите й челюсти защракаха бясно. — Ела по-насам, моля те! — Щрак-щрак. — Искам само да се сбогувам, заклевам се! — Щрак-щрак-щрак.

— Сянката! — вресна Кърдъл. — Чаках толкова дълго! Помощ! — Побягна, запрескача туфи суха трева. Стресна един щурец, той скочи и тя го прехапа на две пътьом. — Видя ли? Телор…

Двете същества се въплътиха. Вериги изтрещяха като мълнии и ги надигнаха към небето.

„Буря! Пет Древни… вече седем!“

„Елот ви поздравява, изменници! Телораст Антрас! Керудас Каросиас!“

„Елот! Ампелас! Калси! Те още ни мразят! Телораст, видя ли какво направи!“

Тласкаха Коурабас, дракона Отатарал, към земята. Дракон след дракон връхлитаха отгоре й, раздираха кожата й и разкъсваха крилете й. Беше убила стотици, но вече се предаваше. Земята под нея се заиздига, всеки детайл шепнеше с горчивата реч на смъртта. Не можеше повече да даде глас на яростта си, на съкрушителното отчаяние, и беше твърде изтощена, за да отвърне на ударите на връхлитащите я от всички страни Елейнт.

Кръвта се стичаше по хълбоците й и капеше отровна по мъртвата земя.

Призивът я теглеше напред, но беше сляпа за неговата цел. Навярно не беше нищо повече от примамка. Но настойчивостта му бе абсолютна и тя щеше да се помъчи да му се отзове. До последния си дъх щеше да търси онова съдбовно място. „Капан или обещание? Отговор на молитвите ми или моя гробница? Все едно. Провалям се. Приела бих с охота дори веригите, но ще ми откажат тази милост. Усещам пробуждането на Майка. Усещам Тиам, вече толкова близо — събраните Бури, набъбващата сила. Тя иде — ще поиска смъртта ми!“

Пропадна, когато поредният Елейнт се стовари отгоре й. С последен напън изви назад шията си, разтвори челюсти…

И видя седем дракона — спуснаха се отвисоко над ятото, което я бе обкръжило. Нова Буря. „Това е краят.“

Драконът, който се бе вкопчил в гърба й, я пусна, литна уплашено покрай челюстта й… тя захапа единия му заден крак и зъбите й отпраха плът.

Седемте Древни се гмурнаха във вихъра… и изведнъж Елейнт запищяха от болка, тела се заизвиваха и полетяха стремглаво надолу, кръв изригна на облаци…

„Бият се, за да ме спасят! Но защо? Не се приближавайте, приятели! Аз съм отрова!“

„Но… нещо повече… не умирайте за мен!“

„Аз, чийто допир е смърт, умолявам ви — не умирайте за мен!“

Продължаваха да се бият, но враговете им вече се съвземаха и десетки от тях се извисиха да ги посрещнат.

„А щом Тиам се появи — ще унищожи и вас.“

Мястото на призива на изток я зовеше и Коурабас впи поглед в мамещия хоризонт. Съюзниците й бяха прогонили убийците, спечелили й бяха отдих с фаталната си саможертва. Не разбираше защо, но щеше да ги почете по единствения достъпен й начин.

„Ако това е предложената ми съдба, ще я срещна. Ще се изправя срещу нея и ако мога, ще проговоря на света.“

„И ако това ще е мястото на моята смърт, така да бъде.“

„Бях свободна, макар и само за миг.“

„Бях свободна.“

Беше ги подкарал здраво: вървяха половината нощ и без отдих през по-голямата част от деня и десантчиците и тежките вече залитаха, когато хълмът изникна пред очите им. С натежали като олово крака, Фидлър тръгна към него. Огромни ивици сянка пълзяха все още над околността, хвърляни от Нефритените странници, обхванали цялото небе, и го оставяха с чувството, че светът се разпада пред очите му.

Беше се старал упорито да не мисли за армията, която бяха оставили зад себе си, и за съдбата, която чакаше редовните. Единственото, което вече бе важно, беше напред. Този самотен хълм и самотният меч Отатарал, забит дълбоко в земята на самия му връх.

Боеше се, че няма да е достатъчно — всички се бяха бояли от това, тези, които разбираха какво се опитва да постигне тя тук. Веригите, оковали Сакатия бог, бяха изковани от богове. „Един-единствен меч да ги разбие всички? Тавори, сигурно си вярвала, че е възможно. Или че някоя друга сила ще се пробуди тук, за да ни подаде благословена ръка.“

„Без него — без това разбиване на оковите — всичко, което правим тук, е напразно.“

„Тавори, доверявам ти се. С живота на своите войници — със смисъла на тяхната смърт. Знам, нечестно е да искам това от теб. Ти си смъртна и нищо повече; Но знам — чувствам го — прехвърлям бремето си върху твоите рамене. Всички го правим, все едно дали го признаваме, или не.“