Стивън Ериксън - Сакатият бог

— Бързак… тя как успя да премине пустинята все пак?

Магьосникът поклати глава.

— Предполагам, че я… подценихме.

Присвил криле, Силхас Руин се хлъзна надолу във въздуха. След миг Тюлас Остригания го последва. На юг се виждаше нещо като облак, или рояк. Въздухът, съскащ покрай крилете им, бе наситен с далечна болка, разнесла се на вълни през небето.

Силхас Руин кацна тежко на земята, преобрази се почти мигновено и залитна напред с ръце на ушите си.

Възвърнал облика си на едур, Тюлас Остригания погледна съсредоточено приятеля си, но не се доближи. Една от нефритените резки горе пропълзя пред слънцето. Внезапно ги загърна дълбока сянка, зловещ и мъртвешки блед сумрак.

Силхас простена и най-сетне се изправи вдървено като старец.

— Мечът Хуст е. Воят му ме влудява.

— Нищо не чувам — отвърна Тюлас.

— В черепа ми е — кълна се, че чувам пукот на кости.

— Извади го, приятелю.

Силхас Руин го зяпна с широко отворени очи и на лицето му се изписа страх.

— Сграбчи го, когато се превъплътиш.

— И какво ще постигне това?

— Не знам. Но не мога да си представя, че този дар е предназначен да те изтезава. Единственият ти друг избор, Силхас, е да го захвърлиш. — Посочи на юг. — Почти сме стигнали до тях… честно казано, изумен съм, че тя все още е жива. Но ако се забавим много тук…

— Тюлас, страх ме е.

— От смъртта ли? Малко е късно за това.

Силхас се усмихна, но беше по-скоро гримаса.

— Лесно ти е да го кажеш.

— Дълго време обитавах Дома на Смъртта, изтезаван от истината, че не успях да постигна каквото най-много исках в живота си. Това чувство за ужасна непълнота ме е потискало много пъти. Но сега стоя с теб, братко мой, и ще падна вместо теб, ако мога, в тази предстояща битка. Забвението не ме плаши — виждам само блаженото освобождение, което носи.

Силхас Руин го изгледа замислено. После въздъхна и посегна за меча. Стегна длан около простата ръкохватка и го издърпа.

Мечът Хуст се изпъна в ръката му и нададе оглушителен писък.

Тюлас Остригания залитна стъпка назад и зяпна стъписано огромните призрачни вериги, които се появиха и се загърчиха от нашареното с фигури острие. Изглеждаха забити дълбоко под повърхността — и изведнъж земята около тях започна да се тресе, да ги дърпа насам-натам, все едно светът разтърсваше рамене. Отдолу се надигна тътен…

Взрив от пръст и камъни изригна към небето вляво от Тюлас Остригания и той отскочи, щом видя дракона, задращил с нокти нагоре от димящата пръст. Отдясно изригна друг сред дъжд от отломки, а после трети — всеки се надигаше окован от земята, крилете им заблъскаха в изпълнения с прах въздух.

Ревът им — рев на освобождение — се понесе на вълни през равнината.

Силхас Руин стоеше вече стиснал меча с две ръце, а призрачните вериги се изпънаха над него, все едно държеше огромни хвърчила.

„Елот. Ампелас. Калси.“

— Въплъти се! — викна Тюлас Остригания. — Силхас Руин — въплъти се! Имаме своята Буря! Той ни я даде!

Силхас Руин закрещя, замъгли се, отровни облаци изригнаха от него и го обвиха. Меч и вериги изчезнаха… но трите дракона се задържаха във въздуха над тях.

Тюлас Остригания също се преобрази в дракон и се извиси към небето.

Гласът на Елот изпълни черепа му:

„Братя! Както Котильон обеща! Свободни сме отново!“

„Само за да умрем!“ — изрева друг глас — Ампелас, — но нямаше и троха отчаяние в него.

„Ако надвием… Силхас Руин, ще се закълнеш ли да счупиш веригите ни?“

А Силхас отвърна:

„Елот, заклевам се в това.“

„Тогава имаме достойна кауза, за която да се бием! Той е верен на думата си. Той е бог с чест!“

Петте Древни дракона закръжиха, извисиха се още в небето и полетяха на юг. Сянката, която хвърляха по земята, приличаше на стрела, устремила се към сърцето на врага.

— Кракът ми! — вресна Телораст. — Кърдъл! Осакатена съм! Помогни ми!

Другият скелет-гущер спря толкова бързо, че се прекатури, изтъркаля се веднъж, още веднъж, и скочи отново на крака.

— Айй! Виждаш ли сянката! Тя ни гони! Преследва ни! Паяжини по небето! Телораст — обречени сме!

— Виждам Елейнт! Идат за нас! Това е капан! Лъжа! Измама! Измяна! Лош късмет! Помогни ми, Кърдъл!

Кърдъл заподскача, все едно ловеше мухи във въздуха.

— Те само се преструваха! Онези двама узурпатори — те са коварни и зли, себични! Не-Апсалар беше тяхна слугиня, нали? Точно така! Това е било замислено от самото начало. Телораст, ще плача за теб. Сестро моя, любима моя, случайна моя позната — обещавам, ще плача за теб.