Стивън Ериксън - Сакатият бог

Капакът изскърца и Тавори бръкна в кутията и извади огърлица — проста каишка и орлов нокът от месинг или може би злато. Обърна се към капитана.

— Би ли ми го завързала?

Но Лостара просто зяпна нокътя.

— Капитане.

Тя вдигна глава и срещна погледа на Тавори.

Адюнктата въздъхна.

— Аз съм дете на императора — какво повече има за разбиране, Лостара Юил?

— Нищо, адюнкта.

Пристъпи и взе каишката. Когато мина зад Тавори, долови смътен мирис на парфюм от рядката й права коса и коленете й за малко да се огънат от прилива на неописуема тъга.

— Капитане?

— Момент… извинете, адюнкта. — Помъчи се да затегне възела, но се оказа по-трудно, отколкото трябваше да е, а и погледът й бе размътен. — Готово.

— Благодаря — каза Тавори. — Сега ризницата.

— Разбира се, адюнкта.

Банашар стоеше отвън и държеше юздите на коня на адюнктата. Хундрилска порода, здрав и упорит, но беше измършавял и състарен от страдание, козината посивяла и зацапана. През последните дни в пустинята дори Изгорените сълзи бяха забравили обичайното си усърдие. На животното не му бе останала сила за бягане — като нищо можеше да рухне под Тавори, щом го подкара, за да се обърне със слово към армията си.

„Да се обърне към армията си. Това наистина ли е адюнктата? Кога за последен път е говорила на всичките си войници? А, да. На корабите. Объркващите слова, съживяването на идея, която малцина можеха дори да проумеят.“

„Дали ще се справи по-добре този път?“

Осъзна, че е изнервен заради нея — не, призляваше му от притеснение. „Ето, че стоя тук и държа юздите на коня й, пред палатката й. Аз съм… богове, думата е жалък . Но какво значение има? Също така съм жрец на бог, който скоро ще умре.“

„Някога се заклех да срещна този ден спокоен и трезв. Каква жалка клетва.“

Платнището на палатката се дръпна настрани и капитан Лостара Юил пристъпи навън и му махна с ръка.

Той поведе животното за юздите.

Адюнктата се появи. Погледна го в очите и кимна.

— Демидрек. Стояли сте тук от доста време, допускам — очаквах някой от адютантите ми да се погрижи за това, те са свикнали да стоят наоколо и да чакат. Моите извинения.

Той примига.

— Адюнкта, грешите. Аз ги отпратих. — Подаде й юздите. — За мен винаги ще е чест, Тавори Паран.

— Ако можех, щях да ви заповядам да си идете оттук.

— Но аз не съм от войниците ви, за да ми заповядате — отвърна той с усмивка. — Тъй че ще правя каквото ми харесва, адюнкта.

Тя го изгледа замислено.

— Питам се…

— Какво, адюнкта?

— Не е ли това истинското предназначение на един жест? Да взима вяра от едната ръка и да я поставя в следващата? Да стои между бог и такава като мен?

Той затаи дъх.

— Малцина са останали. Повечето вършат рутинните неща, но се виждат като привилегировани… от двете страни. По-близо до своя бог от непосветеното си стадо.

— Но не и ти, нали?

— Адюнкта, коленича до вас.

В очите й нещо проблесна, нещо сурово, но тя бързо го потисна, а след това пъхна ботуш в стремето и се качи на седлото.

Банашар се отдръпна. Извърна очи и видя как редица след редица войниците се обърнаха към тях, и как бавно се размърдаха, щом Тавори подкара в тръс към строя. Стигна до югозападния край и зави, за да мине покрай задния ред. Яздеше изправена — жена в опърпана ризница върху измършавял, издъхващ от глад кон.

Образът се вряза в ума на Банашар.

Щом стигна до другия край, тя пак зави и подкара към фронта на трите, вече толкова оредели легиона. Сега щеше да говори на войниците. И колкото и да копнееше да чуе думите й, той знаеше, че не са за него.

Със стегнати от болка гърди жрецът се обърна и се отдалечи.

Докато яздеше към челото на войските си, Тавори виждаше облака прах от приближаващия се враг. Беше огромен. Обърна коня и го подкара успоредно на строя, като забави стъпките му достатъчно, за да може да мести поглед от едно лице към друго по първата редица.

Когато най-сетне заговори, гласът й бе твърд и вятърът го понесе.

— Познава ли ви някой? Вие, които стояхте в сянката на тежките и морската пехота. Кои сте вие? Какъв е разказът ви? Толкова много са ви виждали — докато подминават в марш. Виждали са ви как стоите мълчаливи и неизвестни. Дори сега лицата ви са почти изгубени под ръбовете на шлемовете ви. — Замълча, очите й преминаваха по всяко лице.

А после спря и погледът й се впи в един мъж. Фалариец.

— Ефрейтор Грид Флан, Трето отделение, Единадесета рота. Ловец на кости. Ти носеше Сампъл — войника вляво от тебе — на гръб. Последния ден в пустинята. А преди „Кръвта вместо вода“ единственото нещо, което те опази — и нея — бе любовта ти към нея.