Стивън Ериксън - Сакатият бог

— Мнозина, които я виждат — каза Бероук, — вярват, че е слаба — не във волята си, а в своята плът и кости. Тя предаде меча си. Опитах се да й дам своя, но тя ми отказа.

— Разбираме силата на могъщата воля — вметна Калб Безшумния ловец.

— И все пак — рече Бероук.

— Избрах да останем с нея — заяви Уругал. — Да останем тук, вместо да споделим съдбата на морските пехотинци. Ако Сакатия бог наистина се вдигне отново, няма дори да станем свидетели на този миг. — Обърна се към другите. — Не сте съгласни с мен за това — със заповедта ми да останем с нея.

— Заради това, което губим, Уругал — рече Теник Разбития. — Да го видим прероден.

— Трябва ли нашата вяра да ни покаже лицето си, Теник?

— Копнеех за доказателство — отвърна Разбития. — Че всичко, което сме сторили, има цел. Не ни ли предложи точно това Падналия? И все пак не посвещаваме мечовете си в защитата на нашия бог.

— По начина, който избрах — възрази Уругал, — правим точно това.

Ном Кала заговори колебливо.

— Родственици, слушала съм войниците — тези малазанци. Край лагерните огньове, в миговете на отдих. — Всички я гледаха. — Рядко си говорят, но когато го правят, е за нейните думи, казани преди време. Когато заяви, че ще бъдат незасвидетелствани. Чувствам, че не я разбират съвсем — нито пък аз, — и все пак, когато ги чуя, когато видя какво се раздвижва в очите им… тази дума пробужда нещо в тях. Може би не е нищо повече от непокорство. Но не е ли непокорството най-могъщият проглас на тленността?

Последва дълго мълчание, чуваше се само тихият стон на утринния вятър.

Най-сетне Бероук проговори:

— Незасвидетелствани. Тогава нека и ние превърнем това в своя кауза.

— Каквато никой от нас не разбира? — попита Теник.

— Да. Каквато никой от нас не разбира.

— Добре. Ном Кала, твоите думи пробудиха в мен… непокорство. — Теник се обърна към Уругал. — Ние бяхме призраци сред тях. Дадохме им малко, защото имахме да дадем малко. Този ден нека й дадем всичко, което ни е останало.

— Падналия е вложил вярата си в нея — каза Бероук. — Вярата си. Уругал, аз те ценя. Мои братя и сестри, ценя ви всички. — Т’лан Имасс помълча, после отрони: — Един трябва да бъде пожертван. Намесата на Акраст Корвалайн остава и ще си остава, докато не падне последният Форкрул Ассаил. Но отменянето на Клетвата, от един от нас тук, ще ни даде каквото търсим. Предлагам се доброволно да бъда тази жертва.

— Тих глас — каза Уругал, — ти си най-могъщият в битка. Някой от по-непригодните трябва да е този, който да се отрече от Клетвата. Ще бъда аз.

— И двамата грешите — заяви Теник. — Аз не случайно съм назован Разбития. Не бива да има сантименталност в това решение. Нито упорит кураж — в края на краищата не го ли притежаваме всички ние? Бероук. Уругал. Калб и Халад. Ном Кала на мъдрите слова. Калт Урманал от кръвта на Трелл. Аз ще отворя път за всички ви, в името на непокорството. Обсъждането свърши.

Т’лан Имасс се смълчаха.

И в мълчанието се разпаднаха на прах.

Врагът се приближаваше. Лостара Юил стоеше в палатката на Тавори и гледаше как адюнктата се подготвя за битката.

Бе избрала стандартен дълъг меч от почти изчерпаните запаси. Последният му собственик бе изчегъртал неравни шарки по обшитата с кожа дървена ножница. Око лишено от талант, но притежаващо безгранична дисциплина и търпение. Не художник. Войник.

Лостара я бе попитала защо е избрала точно това оръжие — сложната шарка на ножницата ли й е привлякла интереса? Добре наточеното острие? Стабилната удобна дръжка? И разбра, след като Тавори миг след това хвърли поглед към ножницата, че адюнктата дори не е забелязала нищо от тези неща.

Ризницата я чакаше върху дървения скрин, в който я държеше, ръкавиците с кожени маншети бяха положени върху лъскавите брънки. Простата риза, в която бе облечена сега Тавори, беше протрита на места и оголваше бледата, почти безкръвна кожа и изпъкващите под нея кости. Железният шлем с решетъчните набузници чакаше на масата.

Тавори привърши със стягането на връзките на ботушите, а след това застана пред малка дървена кутия до шлема, с инкрустирания със сребро фамилен герб на Дома Паран. Връхчетата на пръстите на дясната й ръка се отпуснаха на капака, а след това адюнктата затвори за миг очи.

Лостара изведнъж се почувства като натрапница в тази толкова интимна подготовка на Тавори за предстоящото и почти се обърна да излезе, но пък адюнктата бе заповядала да присъства на приготовленията й, да й помогне с ризницата и затягането й.