Стивън Ериксън - Сакатият бог

— Винаги съм съгласен с вас, сър.

— О, хайде стига, двамата — каза Фарадан Сорт. — Ще ни отдават чест.

Всички редовни се бяха струпали от тази страна на лагера в безредно множество. Някаква отпуснатост имаше в тях и на Поурс това му се стори… необичайно, сякаш цялата военна структура, цялата й скованост и маниерност изведнъж бяха престанали да са от значение. Редовните вече не стояха мирно, а само гледаха, като най-обикновена тълпа, струпана на пристанището да гледа тръгваща от залива флотилия, как капитан Фидлър застана пред морските си пехотинци, с лице към всички тях. Вдигна ръка да отдаде чест, задържа я за миг, докато войниците му направят същото, и след това я пусна.

И толкова. Никакъв ответен жест от редовните.

— Старият номер с монетата, а? — изсумтя Поурс.

— Да — отвърна пресипнало Кайндли. Покашля се и продължи: — Тази традиция се роди в равнината на сетите, от безкрайните братоубийствени войни между конните кланове. Честни сблъсъци, завършвали с размяна на трофейни монети. — Помълча няколко дъха и въздъхна. — Гребените на сетите са изделия на изкуството. Еленов или бичи рог, излъскан до блясък…

— Усещам нов пристъп на мързел, сър. Не е ли време да ми заповядате да направя нещо?

Кайндли примига и се извърна към него. После го хвана за рамото и го разтърси.

— Не днес.

И тръгна обратно към лагера.

Фарадан Сорт се задържа до него още малко.

— Ако трябваше да избира син, Поурс…

— Вече се отказаха от мен веднъж, Юмрук, а и каквото и да си мислите, не ламтя за наказание.

Тя го изгледа.

— Той се сбогува с теб.

— Знам какво направи — сопна се Поурс, потръпна и някак много бързо й обърна гръб. Когато тя посегна да го хване за рамото, той се дръпна. Заболя го в гърдите и от двата жеста, но тази болка последните дни бе добре дошла. Задържаше настрана другото.

„Забравих да му благодаря. Детсмел. А вече е много късно. А и Кайндли ми се е размекнал. Къде е забавното в това?“

— Върни се при фургона си — каза Фарадан Сорт. — Ще заделя три отделения за впряговете.

„Няма тежки вече.“

— По-добре да са четири, Юмрук.

— Разбирам, че няма да ни се наложи да ходим далече днес.

Той я погледна през рамо.

— Сериозно? Значи е обявила целта?

— Да.

— И?

— Търсим удобен терен за бой.

Поурс помисли няколко мига.

— Значи знаят, че сме тук.

— Да, лейтенант. И са тръгнали да ни срещнат.

Той погледна към отдалечаващата се колона десантчици и тежки. „Тогава… какво правят те? Пада ми се, след като лежах полумъртъв дни наред, а после Шортхенд ме хранеше с лъжица и чаках поне дума да чуя от него. Само една думичка. Нещо повече от това просто да зяпам в празното — което е най-лошият начин да му свършат дните на човек.“

„А сега не знам какво в името на Гуглата става. Точно аз, от всички.“

Редовните вече вдигаха лагера. Всичко се събираше за поход, без дума да се изрече. Не помнеше да е виждал толкова безмълвна армия.

— Юмрук.

— Да?

— Ще се бият ли?

Тя пристъпи към него и го изгледа ледено.

— Не задаваш такъв въпрос, Поурс. Нито дума повече. Ясна ли съм?

— Да, Юмрук. Просто не искам да съм единственият, който ще извади меча си, нищо повече.

— Не си в състояние за това.

— Тази подробност едва ли е от значение, Юмрук.

Тя изкриви лице и се обърна.

— Прав си, не е.

Тръгна обратно към лагера и Поурс се загледа мълчаливо след нея.

„Освен това мечът може да ми потрябва. Ако Блистиг е наблизо. Бездруго няма да е от полза в свадата — тъкмо обратното. Но ще избера съвършения момент. Всичко е до избора на точния момент. Целият живот е в избора на момента, а винаги съм имал талант в това, нали?“

„Общо взето съм добър тип. Направих кариера, като избягвах кръвта, боя и всички други неприятни неща. Предизвикателството беше да ги отбягвам точно докато съм в армията. Но… не е толкова трудно, колкото изглежда.“

„Все едно. Не че ме е страх от войната. Хаосът не ми харесва. Гребените на Кайндли… виж, тях ги разбирам. Този човек мога да го разбера. Дълбоко. А това, че бях единственият му своеволен гребен, колко съвършено беше!“

„Добър тип, общо взето, както казах. Но Блистиг се опита да ме убие заради няколко празни бурета.“

„Вече не ми харесва да съм добър.“

— Адюнктата желае да ви види, Юмрук — каза Лостара Юил.

Блистиг вдигна глава, видя погледа в очите й и реши да го пренебрегне. Изсумтя и се изправи, както седеше сред изоставена лагерна екипировка.

Последва я през лагера, без да обръща много внимание на приготовленията наоколо. Тези редовни ги биваше с всевъзможните движения в края на краищата и сигурно бяха изминали повече левги, откакто ги бяха сформирали, от повечето хора през целия им живот. Но това не нащърбяваше ножницата на меча, нали? При целия им професионализъм — внезапно преоткрит след чудото с кръвта вместо вода, и не просто преоткрит, а наново изобретен с толкова ревностна дисциплина, че граничеше с маниакалност — тези редовни изглеждаха крехки и безпомощни в очите на Блистиг.