Стивън Ериксън - Сакатият бог

— Не го очаквах.

— Мразя го. Гади ми се. Та къде отиваме, викаш?

— Стига си се паникьосвал, сержант.

— А кой в името на Белия чакал си ти, войник?

Кътъл въздъхна.

— Просто марширувай, сержант. Щом минем през това, можем пак да отпуснем. Обещавам.

— Медали ли получаваме, или какво?

„Не. Това е нещо друго. Това е, което адюнктата каза, че няма да стане. Виж тези редовни.“

„Те са свидетелите ни.“

— Видя ли това? — попита Кисуеър.

Синтър — продължаваше да гледа право напред — се намръщи.

— Какво имаш предвид?

— Виденията ти — видя ли нещо такова? А за това, което идва — за утре или вдругиден?

— Не е така.

Сестра й въздъхна.

— Странно. Аз мога да видя какво идва, чак до самия край.

— Не можеш. Просто страхът ти говори.

— И има много да каже.

— Просто спри, Кисуеър.

— Няма. Кажи ми за видение за бъдещето само с нас двете в него. Ето го моето. Носиш бебе на ръце, а напред тича момче. Сутрешното ходене до имперското училище — онова, което строяха, преди да напуснем. А аз имам момиче, което е досущ като мен, само че диво, като предрешен демон. Уморени сме, като всички майки, а аз дебелея. Бърборим за хлапетата, оплакваме се от съпрузите си, мрънкаме колко сме скапани. Горещо е, мухите са се разбръмчали и въздухът мирише на гнил зеленчук. Мъжете. Кога ще свършат с оправянето на покрива, това искаме да знаем, след като вместо да правят нещо полезно, мързеливите гадове по цял ден стоят под навеса и си чоплят носовете. И понеже това не…

— Млъкни, Кисуеър.

И за изумление на Синтър сестра й млъкна.

Първия път ли? Беше момчето на мелничаря Соридо. Онази сутрин се събудих с цици. Отидохме зад старата пристройка на митницата, където бяха изгорили стърнището да опекат навъдилата се напаст паяци преди няколко дни и аз вдигнах ризката си и му ги показах.

Как се казваше онова момче? Рилт? Ралит? Очите му се опулиха. Бях откраднала едно шише от къщи. Прасковено бренди. Дъхът ти пламва от него. Помислих, че ще му трябва малко да се отпусне. И добре, че го направих. Тъй че пихме и той си игра с тях.

Насила трябваше да му извадя пишката.

И това беше първият път. Жалко, че нямаше още хиляда, но не стана така. Убиха го след година в дюкяна на баща му — имаше безредици, слухове за нов удар срещу пиратите на Картуул, защото малазанските господари губели приходи от митото или нещо такова.

Не бяха пирати. Това е просто име за хора, които крадат, без да се крият.

Можеше да има други момчета. Десетки. Но кой иска да легне на земята на остров, гъмжащ от убийствени паяци?

Ралит или Ралт, или както ти беше името, радвам се, че се чукахме, преди да умреш. Радвам се, че получи поне това.

Не е честно, как се нижат просто годините.

„Обичам те, Хелиан.“ Колко ли трудно можеше да е просто да каже тези думи? Но само от мисълта за тях челюстите на Ърб се стягаха като вързани с тел. Изведнъж се запоти под бронята, сърцето му затупа по-бързо, усети гадене в гърлото си. Никога не беше изглеждала по-добре. Не, не по-добре, беше прекрасна. Защо той не беше пиян? Тогава щеше да може да избълва всичко, което искаше да каже, с присъщото за пияниците безсрамие. Но защо тя щеше да го иска тогава? Освен ако не е също толкова пияна. Но сега изобщо не беше. Очите й бяха ясни и изобщо не се затваряха уморено, сякаш най-после бе започнала да вижда нещата и всичката онази отпуснатост се беше махнала от лицето й, и сега можеше сигурно да има всеки мъж, когото си поиска, тъй че защо да си прави труд да поглежда него?

Задържаше погледа си напред и се стараеше да не забелязва всички тези войници от редовната пехота, с техните поздрави. По-добре беше да се престорят, че изобщо ти няма, че не им обръщат никакво внимание, и можеха да си заминат от тази армия, да направят каквото там трябваше да се направи, и никой нямаше да забележи нищо.

Вниманието го изнервяше, след като единственото внимание, което искаше всъщност, бе от нея. Но ако му го обърнеше, сигурно щеше да се разпадне на парчета.

„Искам да я любя. Само веднъж. Преди да умра. Искам да я държа в ръцете си и да усетя как светът сякаш просто се хлъзга и се намества в правилната си форма и всичко става съвършено. Искам да видя всичко това там, в очите й.“

„А щом вдигна поглед… да видя всички тези войници, които ми отдават чест.“

„Не, това не е редно. Не вдигай поглед, Ърб. Чуй се само! Идиот!“

Уидършинс се усети, че крачи до Троутслитър. Не беше очаквал истински военен марш и босите му стъпала в протритите му ботуши бяха ожулени. Винаги беше мразил да се налага да набива пети с всяка стъпка, да усеща как ударите разтърсват гръбнака му, а това, че трябва да вдига коленете си по-високо от обичайното, го уморяваше.