Стивън Ериксън - Сакатият бог

Фидлър сипа вода в едно котле, сложи го над пламъците и започна да пуска в него парчета сушено месо.

— М-не, нищо толкова… съсипващо. Мислил съм да се захвана с рибарлък.

— Не знаех, че си морски човек.

— В смисъл, с лодка, с въдици и мрежи? Навън по вълните и на дълбокото? Не, не такъв рибарлък, жрецо. Звучи ми като работа, и опасна при това. Не, ще си стоя на брега. За хоби мисля, не за препитание.

Банашар погледна изнуреното лице на Тавори и въздъхна.

— Всички би трябвало да живеем такъв живот. Да правим само каквото ни носи удоволствие, каквото ни възнаграждава по свой си, личен начин.

— Мъдри думи, жрецо. Тази нощ просто си пълен с изненади, а?

Банашар го погледна накриво, но видя усмивката му и се отпусна. Изсумтя:

— Влязох в жречеството да търся мъдрост и чак тогава разбрах, че съм тръгнал в най-грешната посока.

— Благочестието не е това, което уж трябва да е, значи?

— А воюването, Фидлър?

Мъжът бавно се отпусна и заразбърква в котлето с ножа си.

— Имах един приятел някога. Опита се да предупреди едно нетърпеливо момченце да не се хваща с войнишкия живот.

— А успя ли приятелят ти?

— Все едно дали е успял, или не. Не това е важното.

— А кое е важното?

— Не можеш да отклониш никого от пътя, който си е избрал. Можеш да покажеш, че има много други пътища — толкова можеш — но повече? Хората ще тръгнат накъдето тръгнат.

— Приятелят ти е трябвало да уплаши момчето хубаво. Това е можело да свърши работа.

Фидлър поклати глава.

— Не можеш и да изпиташ чуждия страх, Банашар. Страха го познаваме само когато ни погледне право в очите.

Тавори въздъхна и жрецът я погледна. Беше отворила очи.

— Припаднахте, адюнкта.

— Мечът…

— Свърши се.

Тя понечи да седне.

— Тогава трябва да се махаме.

— Щем, адюнкта — рече Фидлър. — Но първо ще ядем.

Тавори избута ръцете на Банашар и се изправи с усилие.

— Глупак такъв… знаеш ли какво призовава този меч?

— Да. Просто изгорих оная карта обаче.

Банашар почти усети стъписването на адюнктата — като искри, изригнали във въздуха между тях.

— Току-що я лиши от дар слово, сапьоре — изсумтя жрецът.

— И по-добре. Не може да говори и да яде едновременно. Елате тука, адюнкта, иначе двамата с жреца ще трябва да ви държим и да ви натикаме насила тази яхния в гърлото. Няма да е добре за никой, ако вземете, че припаднете в неподходящ момент, нали?

— Ти… не трябваше да правиш това, Фидлър.

— Спокойно — отвърна той и потупа торбата си. — Спасих един Дом — единствения, който значи нещо за нас тепърва.

— Нашият Дом все още е разделен, капитане.

— Кралят във вериги? Оставете го него — този глупак е твърде зает да подронва трона, на който сам седи. А Рицарят е с нас.

— Сигурен ли си?

— Да. Бъдете спокойна за това.

— Когато този бог се прояви, Фидлър, ще бъде на бойно поле — хиляди души ще захранят появата му. Говорим за бог на война — дойде ли, току-виж изпълнил половината небе.

Фидлър хвърли поглед към Банашар и сви рамене.

— Пази се от клетвата на Тоблакай. — После с нещо като усмивка напълни една калаена купа с яхния и я подаде на адюнктата. — Яжте, скъпа Консорт. Останалите са с нас. Жетваря, Глупака, Седемте… Прокажения… — При тази титла наведе поглед за миг, а после отново вдигна очи и се ухили на Банашар. — Сакатия.

„Сакатия. О. Е, да. Зяпал ме е в лицето през цялото това време, предполагам. Мислел е, че е ужас, онова старо огледално отражение. И изненадващо — беше ужас.“

Докато се хранеха, спомените на Банашар се зареяха назад, към мига в палатката й и думите й, и всичко, което последва.

„Деца, съберете се. Дните на майка ви са изпълнени с грижа. Тя се нуждае от вас. Нуждае се от всички вас.“

Вдигна глава и видя, че Тавори го гледа замислено.

— Банашар, ти ли свали шлема ми? Изтри лицето ми и среса косата ми?

Той наведе очи.

— Да, адюнкта.

Тя издаде някакъв странен звук, след което отрони:

— Съжалявам. Сигурно съм изглеждала ужасно.

„О, Тавори…“

Фидлър изведнъж стана и каза пресипнало:

— Ще оседлая коня ви, адюнкта.

Хедж се загледа в тримата връщащи се в лагера ездачи.

— Бейвдикт, разпредели мунициите.

Алхимикът се обърна и попита стъписано:

— Всичките ли?

— Всичките. И да се снаряжат — вода, малко храна, броня и оръжие, нищо друго.

— Ще ида да кажа на сержантите.

Хедж кимна и тръгна.

Завари Фидлър слязъл от коня пред палатката на адюнктата. Беше сам, забил поглед в земята.