Стивън Ериксън - Сакатият бог

Колко ли големи състрадания се пораждат от тъмен източник? От съкровено място на тайни провали?

След като отпрати Лостара, Тавори отново се обърна към меча, а малко след това Банашар се размърда на скрина с военно снаряжение, на който седеше, стана и се приближи до нея.

— Престанах да бягам, адюнкта.

Тя мълчеше, взряна в оръжието, в очуканата му надраскана ножница.

— Аз… искам да ви благодаря за това… доказателство… — добави с горчива усмивка — за дарбите ви да постигате невъзможното.

— Жрецо — промълви тя. — Чал’Манага — Змията — беше проявление на Д’рек, нали?

Усети, че не може да я погледне в очите, но сви рамене.

— Така мисля. За известно време. Децата й бяха изгубени. В нейните очи поне. А това я е правело също толкова изгубена, предполагам. Трябва да намерят пътя си заедно.

— Тези подробности не ме интересуват — заяви тя по-твърдо. — Банашар, кажи ми. Какво иска тя? Защо е така решена да бъде тук? Ще се опита ли да ми се противопостави?

— Защо мислите, че имам отговори на тези въпроси, адюнкта?

— Защото тя така и не те остави. Трябваше й поне един от поклонниците й да продължи да живее и по някаква неизвестна причина избра теб.

Дощя му се отново да седне. Където и да е. Може би на пода дори.

— Адюнкта, казано е, че червей, озовал се в локва ейл, ще се напие и след това ще се удави. Често съм мислил за това и признавам, започнах да подозирам, че всяка локва ще свърши работа, а напиването няма нищо общо с това. Проклетите твари просто се давят. И все пак, колкото и да е странно, без локви червеите изобщо не се появяват.

— Оставихме новото езеро зад себе си, жрецо. Никой не се удави, дори и ти.

— Сега те са просто деца.

— Знам.

Банашар въздъхна и кимна към меча.

— Тя ще го защити, адюнкта.

Тавори затаи дъх, а след това промълви:

— Но… това като нищо може да я убие.

Той кимна. Не намери кураж да отвърне.

— Сигурен ли си в това, Демидрек?

— Деми… Богове на бездната, адюнкта — да не би и теология да изучавате? Тайсхрен беше…

— Ти си последният оцелял жрец на Червея на Есента и почетната титла ти се полага, Банашар.

— Чудесно, но къде са обшитите със злато халати и тежките пръстени?

Зад тях влезе адютант, покашля се и съобщи:

— Адюнкта, три коня са оседлани и ви очакват отвън.

— Благодаря.

Изведнъж Банашар се смрази. Дланите му изстинаха и изтръпнаха, все едно ги бе натопил във ведра с ледена вода.

— Адюнкта… не знаем дали сърцето ще бъде освободено. Ако вие…

— Те ще успеят, Демидрек. Собственото ти божество явно вярва в това.

— Грешите.

Тя го изгледа стъписано.

— Много по-просто е, адюнкта — продължи Банашар. Думите имаха вкус на пепел в устата му. — На Д’рек й е все едно дали Сакатия бог е цял, или не — дали е просто един ломотещ несвързано глупак, или изкормено тяло с огромна дупка в гърдите, все едно. Това, което имате от него, тя иска да го няма .

— Но тогава… — Очите й се присвиха.

— Правилно. Послушайте последния й Демидрек, защото той знае кога божеството му е изгубило всякаква вяра.

— Те няма да се провалят — прошепна Тавори и погледът й отново се върна на меча.

— А ако перишите ги предадат? Тогава какво?

Но тя клатеше глава.

— Не разбираш.

— Всичките ни предполагаеми съюзници, адюнкта — достатъчно силни ли са? Достатъчно решителни? Достатъчно упорити? Когато телата започнат да падат, когато кръвта започне да тече… чуйте ме, Тавори… трябва да претеглим какво правим — всичко, което правим тук — спрямо вероятността да се провалят.

— Няма да го направя.

— Мислите ли, че не храня уважение към принц Брис Бедикт? Или кралица Абрастал? Но, адюнкта, те удрят там, където Акраст Корвалайн е най-силен! Където ще бъдат най-могъщите Форкрул Ассаил — нито веднъж ли не ви е хрумвало, че съюзниците ви няма да са достатъчно?

Но тя клатеше глава и за миг Банашар изпита гняв. „Нима няма да си нищо повече от дете, запушило ушите си с ръце, защото не му харесва да чуе каквото имам да му кажа?“

— Все още не разбираш, Демидрек. Нито божеството ти, както изглежда.

— Кажете ми тогава. Обяснете ми го! Как, в името на Гуглата, можете да сте сигурна?

— К’Чаин…

— Адюнкта… това е последният дъх на онези проклети същества. Няма значение кой привидно ги командва — защото командва Матроната. Матроната трябва да командва. Ако види, че твърде много от децата й умират, тя ще ги оттегли. Длъжна е! Заради самото оцеляване на вида й!