Стивън Ериксън - Сакатият бог

И те също го видяха. Чу детски викове и те се втурнаха към него, момичето, което не носеше малкия, се понесе напред като на криле. И трите деца плачеха, затичани към него.

Той падна на колене и ги взе в прегръдките си.

Близначките го засипаха с думи. Спасител — воин Оул, — когото изгубили в бурята. Вещица, която ги откраднала… бягството им… а той им обещал, че ще ги намери, но така и не успял и…

Онос Т’уулан вдигна поглед на север — и видя още нещо.

Смътна фигура, която като че ли седеше присвита на земята.

Стана, момичетата го хванаха за ръцете, а момченцето се вкопчи в прасеца му. Той тръгна напред и ги поведе, почти ги повлече със себе си. Момчето измрънка и Сторий се наведе и го взе на ръце. А Онос Т’уулан продължи и стъпките му ставаха все по-бързи.

Не беше възможно. Беше…

А после затича отново.

Тя сигурно го чу или го усети, защото вдигна глава, извърна се и загледа как тича към нея.

Той едва не падна отгоре й, ръцете му я сграбчиха здраво и я надигнаха в прегръдката му.

Хетан ахна.

— Съпруже! Липсваше ми. Не… не знам къде съм. Не знам какво се случи…

— Нищо не се е случило — прошепна й той, а децата пищяха зад тях.

— Онос… пръстите на краката ми…

— Какво?

— Пръстите на краката ми са на някой друг, заклевам се…

Децата се блъснаха в тях.

В далечината напред, на едно възвишение, Онос Т’уулан видя конник. Стъмваше се вече и не можеше да го види ясно.

Но видя как вдигна ръка.

Онос Т’уулан се изправи и отвърна на жеста. „Виждам те, братко.“

„Виждам те.“

Банашар никога нямаше да я забрави как стоеше до масата.

Мечът в ножницата бе сложен върху разгънатите карти. Единственият запален светилник цедеше немощна светлина и още по-немощни сенки играеха по стените на палатката. Въздухът бе тежък и загръщаше нещата като нова кожа. Малко преди това беше говорила на Лостара Юил с гръб към меча и Банашар не знаеше дали е използвала тези думи преди, и въпросът го глождеше по някакъв странен и загадъчен начин.

Ако бяха думи, повтаряни често от адюнктата, какви трагични истини разкриваха за нея? Но ако не ги беше изричала преди — нито веднъж, — защо тогава ги беше чул като някакво ехо, прозвучало от някое далечно и отдавнашно място?

Лостара се канеше да иде при Ханават, за да сподели с нея дара с раждането на сина й. Очите й бяха зачервени от плач и Банашар разбираше загубата, пред която бяха изправени сега тези жени — бъдещето щеше да им бъде изтръгнато. Не трябваше да е там. Не трябваше да е чул казаното от адюнктата.

— Не е достатъчно да желаем по-добро бъдеще за децата. Не е достатъчно да ги обградим със спокойствие и удобство. Лостара Юил, ако не пожертваме собственото си спокойствие, собственото си удобство, за да направим света на бъдещето по-добър, тогава проклинаме собствените си деца. Оставяме им нещастие, което не са заслужили с нищо. Оставяме им множество ненаучени уроци. Не съм майка, но трябва само да погледна Ханават, за да намеря силата, която ми е нужна.

Думите се бяха врязали в паметта му. Изречени от бездетна жена, те го бяха потресли и смутили повече, отколкото може би щеше да е иначе.

Заради това ли воюваха? Една от множеството причини, разбира се — всъщност той не можеше да проумее напълно как пътят, който бяха избрали, би могъл да послужи на такива стремежи. Не се съмняваше в благородството на мотивите на адюнктата, нито в искреното й състрадание, тласкащо я да се стреми към нещо, което в очите на повечето хора беше буквално непостижимо. Но тук имаше още нещо, нещо, което все още оставаше скрито.