Стивън Ериксън - Сакатият бог

Но воят, който се изтръгна сега от гърлото му, можеше да събуди самите вълчи богове.

А белокожата жена се изправи, засмя се и бавно се извърна към него.

Бент приклекна. Покритата с белези кошмарна муцуна се набръчка и оголи разядените зъби.

И тогава някой пристъпи покрай него.

Форкрул Ассаил видя Качулатия в мига, в който се извръщаше към кучето. Извика и се извъртя към него.

Замахна с лявата ръка, но той я хвана, стисна и прекърши костите на китката й.

Тя изпищя.

Джагътът стисна китката й и с другата си ръка. С дивашки замах я надигна, развъртя я във въздуха и натресе тялото й в каменната площадка.

Кучето изквича и се дръпна.

Но Качулатия още не беше свършил с нея. Надигна я отново, развъртя я и отново я блъсна в плочите.

— Дойде ми… — изрева джагътът, а тя излетя отново във въздуха и отново я стовариха долу.

— … до гуша…

Тялото й отново изтрещя в камъка.

— … от…

— … твоята…

— … справедливост!

Непознатият пусна увисналата безжизнено ръка и Бент изпълзя до господаря си. Легна и отпусна тежката си глава върху гърдите му.

Непознатият го погледна.

Бент се озъби и изръмжа тихо. Непознатият го разбра.

„Мой е“ — казваше Бент.

Тежък тътен на криле накара Качулатия да се обърне… Убиецът Шай’гал се спусна към Великия олтар и кацна. Изгледа джагъта със студени очи.

Качулатия погледна сърцето на Сакатия бог.

Веригите от кости на Чистата се бяха разпаднали — унищожени със собствената й смърт. Освободеното най-сетне сърце пулсираше вяло сред локва кръв.

Малкото куче притича и заръфа разкъсаното лице на Форкрул Ассаил.

Гуглата изсумтя, махна към сърцето, а след това се обърна и зарея поглед към земите на запад. Към осеяното с трупове поле, към струпаните, замръзнали сякаш на място от умора войски. По стъпалата вече се изкачваха фигури.

Чу как крилатият гущер излетя. Знаеше, че е стиснал в ноктите си онова жалко сърце. Сянката на Шай’гал се хлъзна над джагъта и след това той го видя — издигаше се все по-високо и високо, полетял към гаснещото слънце. Отново погледна към опустошението долу.

„Седях на Трона на Смъртта някога. Посрещах всички, които трябва накрая да се предадат с пожълтели ръце, с лице от кожа и кост, скрито в мрак. Колко бойни полета съм извървял? Трябва ли да извървя още едно?“

„Но този път тези тук останаха.“

„Бранители на Портата, ще кажете ли на всички, които идват при вас сега, че всичко това не значеше нищо? Или имате да им дадете нещо? Нещо, повече, отколкото можех аз?“

Вече бяха дошли. Чу скръбно ридание на жена.

И си спомни, че няма по-тъжен звук във всички светове.

Горчив извор, Лера Епар от Имасс, седеше отпуснала гръб на изстиналите тела. Раната й бе превързана, кръвта спряна. Оцелелите обикаляха около нея, някои безцелно, с блуждаещи погледи, други оглеждаха по земята за познати лица.

Видя събратята си. Видя Тел Акаи. Видя К’Чаин Че’Малле и джагътите.

И се загледа след Онос Т’уулан, който ги оставяше всички, тътреше се бавно по равната ивица земя пред стените на пристанищния град, доскорошната столица на империята на Форкрул Ассаил.

Никой от сънародниците й Имасс не извика след него. Никой не го попита къде отива. Беше Първият меч, но беше също тъй и човек.

Изви глава и се загледа в процесията нагоре по обгорените стъпала на Шпила. Принц Брис Бедикт, Араникт, кралица Абрастал, Спакс от гилките на Баргаст, жената жрица на К’Чаин Че’Малле. Единадесетте оцелели Джагът също се отправяха натам.

„Свършило е значи. Трябва да е свършило.“

„Вече има мир. Трябва да е мир — какво друго име за тази ужасна тишина?“

Светлината на деня бавно умираше. Отново заваля дъжд. Но този дъжд бе ясен и чист. Тя затвори очи и го остави да изчисти лицето й.

Онос Т’уулан подмина града и продължи по гола, обрасла с прещип и пирен межда. Денят свършваше, но той беше безразличен към това. Напоената с кръв земя под краката му вече ставаше хлъзгава от новия, истински дъжд.

Слънцето окъпа в злато хоризонта на запад.

А след това, в далечината, Онос Т’уулан видя три фигури и присви очи. Също като него, те сякаш се скитаха без цел. Също като него — изгубени в света. Тръгна към тях.

Дъждът вече отмиваше лепкавата засъхнала кръв от меча в дясната му ръка. Онос го пусна на земята и затича. Сърцето му сякаш се изду в гърдите, нараснало толкова, че клетката на ребрата едва можеше да го удържи.