Стивън Ериксън - Сакатият бог

Стигнаха до основата и стъпиха на изпечения разпадащ се камък.

Сторми замаха с ръце на езика на жестовете на морската пехота.

„Остави я на мен — аз ще я забавя, ще я задържа или каквото е там. Ти подминаваш. Продължаваш колкото може по-бързо нагоре — до върха.“

„Слушай — това вече е почти прекалено дори за нас. Ще те изпече до кокал…“

„Все едно, майната му. Ще я задържа — само не се ебавай горе, Гес! Хвърли дъртата вещица от ръба. Вземи го онова шибано сърце!“

Краката на Геслер стенеха от болка на всяко стъпало — твърде уморен беше за това качване. Цял ден боеве. Напрежението на командването. Безкрайното сякаш клане. Докато стигне до върха — стига изобщо да можеше да подмине Синн, — нищо нямаше да му е останало. Без никакви оръжия, лице в лице срещу проклета Форкрул Ассаил.

Синн не беше погледнала надолу, нито веднъж. Представа нямаше, че са след нея. Стъпките й бяха отмерени, неумолими, но бавни, почти небрежни.

Всички се бяха изкачили над пламъците, които най-сетне бяха започнали да гаснат под тях.

Момичето сега щеше да го задържи — да го запази за Форкрул Ассаил. Телас във война с лабиринта на Ассаил. „Старите говна. Не могат ли просто да се махнат? Да се върнат в забравените си гробове. Не е редно на нас да ни се налага да водим войни, които дори не сме започвали — войни, които продължават толкова дълго, че вече нищо не значат.“

„Взе нараненото сърце на един паднал бог. Видях кръвта на устните ти. Не е редно. Просто не е.“

„Адюнкта. Знам, че не си мъртва. Е, добре де, не знам. Но отказвам да повярвам, че не си успяла. Не мисля, че на този свят има нещо, което може да те спре. Ние ще свършим нашата част. Ще го научиш. Ще го узнаеш.“

„Поправи го това.“

Сторми беше едно стъпало по-нагоре. Геслер видя как приятелят му се пресегна, видя как ръката му се стегна около глезена на Синн.

А след това Сторми изръмжа, откъсна я от стъпалата, люшна я над рамото си и я запокити във въздуха.

Геслер видя как полетя надолу, видя как устата й се отвори широко — а след това тя изчезна.

„Сега вече я ядоса много, Сторми.“

Но Сторми вече посягаше към него, сграбчи го за ръката и го издърпа нагоре.

— Давай, Гес! Разкарай си жалкия задник горе!

Избута го толкова силно, че едва не го просна на стълбите, но той залази нагоре, оставяйки Сторми зад себе си.

„Не поглеждай надолу… не поглеждай към него, Геслер. Знаеш защо… недей…“ Но спря, обърна се и погледна приятеля си в очите.

Погледите им се сплетоха.

А после Сторми кимна и лицето му се разцепи в безумна усмивка.

Геслер му показа среден пръст и преди сърцето му да се е пръснало, се обърна и продължи нагоре по каменните стъпала.

Гуглата се издърпа през нацепения ръб на ледения хребет и погледна нагоре. Вече не беше далече. Леденият път под него стенеше, цепнатините пълзяха на зигзаг като мълнии. Беше усетил атаката на Олар Етил към Омтоуз Феллак — бе развихрила мощ, която прониза остра като нокти… а след това бе изчезнала и той разбра, че е мъртва. Но вредата беше нанесена. Имаше съвсем реална възможност да не успее, тази ивица лед под него да се разпадне и да го отпрати долу на смърт.

Смърт. Виж, това понятие бе интересно. Може би трябваше да му е по-познато, отколкото на всяко друго същество, но истината беше, че нищо не знаеше за него. Джагът бяха тръгнали на война срещу смъртта. Толкова много от тях срещнаха това понятие с неверие или объркване. Не можеха да го разберат. „Кой е врагът? Врагът е поражението. Къде е бойното поле? В сърцето на отчаянието. Как се печели победата? Тя е на ръка разстояние. Трябва само да избереш да я познаеш. Иначе винаги можеш да измамиш. И точно това направих.“

„Как надвих смъртта?“

„Като взех трона й.“

А сега кръвта на един умиращ бог го беше дарила със смъртна плът — с връщане към тленността. Неочаквано. Невероятно нежелано. Потенциално… фатално . „Но пък кой има избор в тези неща?“

„Ах, да, аз имах.“

Грохот на смях дълбоко от гърдите му последва тази мисъл. Той отново се заизкачва.

Пътят му напред бе пресечен косо от широка пукнатина. Щеше да се наложи да я прескочи. Опасно и недостойно. Смехът му секна.

Усети изригване на Телас някъде наблизо… видя как въздухът около Шпила посивя от пушек, лъхна го воня на изгоряла плът. „Това не е от ръката на Имасс. Това е нещо ново. Вони на лудост.“

„Това би могло да ни надвие всички.“

Стигна до цепнатината и се хвърли над нея. Гърдите му се удариха в ръба, сблъсъкът го остави почти без дъх, ноктите му се забиха в мръсния лед. Изчака за миг, докато се съвземе, преди да залази нагоре. В същия миг нещо профуча вляво от него, падна с пукот, задращи с нокти в твърдия сняг… куче .