Стивън Ериксън - Сакатият бог

Беше изтървал лъка и колчана — лежаха на крачка от изпънатата му ръка.

Олар Етил изведнъж се озова над него.

— Чух кости да се трошат — вярно ли е? Вярно ли е, кутре? — Пресегна се надолу, сграбчи косата му и изви раздраното му лице към себе си. — Вярно ли е? Толкова ли си безполезен вече за мен?

— Не, чуй… стори ми се, че ги чух… децата. Абси… стори ми се, че чух плача му.

— Къде? Посочи — още можеш да направиш поне това. Къде?!

— Издърпай ме, вещице, и ще ти покажа.

— Можеш ли да вървиш?

— Разбира се, че мога — просто се заклещих в тази пукнатина. Издърпай ме — можем да ги намерим! Но побързай — цялото това поле се троши!

Тя се изкиска.

— Омтоуз Феллак в целия му блясък — но кой смее да се изправи срещу него? Гадателка на кости, ето кой! Ще го унищожа. Вече го унищожавам — онзи глупак си мисли, че ще вземе онова жалко сърце, така ли? Ще му се опълча! Нищо друго не заслужава той — той е Джагът !

— Издърпай ме, вещице.

Тя дръпна.

Силата й бе неимоверна и Торент усети как замръзналата кръв се разтрошава, усети как се откъснаха парчета кожа и плът, докато вещицата го извличаше от цепнатината.

— Лъжец! Излъга ме!

Торент се просна по гръб. Червената лапавица вече намаляваше — можеше да види Нефритените странници и слънцето. Не усещаше краката си. „Не ми остава много.“

— Къде са? — повтори Олар Етил.

Той успя да се надигне на лакът и посочи надясно и леко надолу.

— Там, зад онова възвишение — застани горе на него, вещице, и може би ще ги видиш.

— Само това ми трябваше от теб. Вече можеш да мреш, кутре. Нали ти казах, че ще умреш?

— Каза, Олар Етил.

Тя се изсмя и тръгна към могилата. На двайсет и пет — трийсет крачки.

Торент запълзя към лъка си.

— Обещах — прошепна.

С изтръпнали пръсти стисна лъка. Другата му ръка зашари към колчана и издърпа стрела с каменен връх. Той се претърколи на гръб и полежа за миг задъхан. Ставаше все по-трудно… все по-трудно да направи каквото и да било.

Ледът изскърца и след това изпращя и той се хлъзна половин крачка надолу — обратно към цепнатината, но тя вече бе по-широка — вече можеше да го глътне целия.

Огъна с усилие лъка и нахлузи клупа на тетивата в прореза.

Олар Етил почти беше стигнала възвишението — катереше се по ръбестия склон.

Торент нагласи стрелата и опъна тетивата. „Това е невъзможно. Само се залъгвам. Много е далече!“ Обзе го отчаяна паника. Помъчи се да успокои дъха си. Беше оглушал от тупането на сърцето си.

Олар Етил се изкатери на върха, изправи се и се взря надолу.

Той видя как юмруците й се свиха и почти чу яростния й вой.

Присви очи — мускулите му започваха да треперят, изчака, още… а когато видя, че се обръща, пусна стрелата.

„Скъпо ще плати за лъжите си!“ Олар Етил, най-старата от всички Гадателки на кости и вече преродена, се обърна рязко към Торент…

Стрелата я порази в лявото око.

Каменният връх се вряза през очната ябълка, проби очната кухина, където костта бе тънка като кожа, и въртящото се като свредел каменно острие изрови кървав тунел през мозъка й, преди да се пръсне в черепа.

Торент видя как главата й се отплесна назад, как стрелата щръкна от лицето й, а по начина, по който се смъкна тялото й — като торба с кокали — разбра, че е мъртва, убита мигновено. Изпъшка и се отпусна на леда, останал без капка сила. „Видя ли това, Ток? Видя ли този изстрел?“

„Ах, богове. Успях, братко.“

„Свърши се. Аз съм Торент, последният воин на Оул.“

Хлъзна се надолу към цепнатината.

„Торент. Последният воин на…“

Геслер повлече Сторми назад. Глупакът беше пронизан в дясното бедро. Но кръвта капеше бавно, бликаше само щом мускулите се раздвижеха, което означаваше, че няма да издъхне, преди да го е извлякъл навън.

Всички Ве’Гат се отдръпваха — назад и назад…

„Защото тя идва. Защото най-после се включва в тази битка.“

„Боговете дано ни спасят всички.“

Издърпа Сторми на прогизналия от кръв насип на третата траншея и погледна назад.

Крачеше сама към множеството на колансийците. Още дете, слаба като клечка, измършавяла от глад. Жалка.

Геслер я видя как вдигна ръцете си и потрепери.

С ужасяващ рев стена от огън обгърна най-високата траншея. Изпепеляващи ветрове изригнаха на свирепи вълни и се затъркаляха по склона — Геслер видя как труповете най-близо до момичето се сгърчиха овъглени, крайници се заизвиваха в жестоката нажежена паст.

И тогава Синн закрачи нагоре, и започна да тласка пред себе си огнената стена.