Стивън Ериксън - Сакатият бог

Безжизненото лице се извърна. Празните очи го изгледаха.

Ток усети как рухва отвътре. Отвори уста да заговори отново, да се помоли с всичко, което му бе останало…

Уискиджак проговори и в тона му имаше лека изненада.

— Ток-младши. Наистина ли си въобрази, че ще кажем „не“?

И вдигна облечената си в метална ръкавица ръка, а двамата войници от отделението му подкараха и спряха до него — Малът отляво, Тротс отдясно.

Уискиджак изпъна ръката си напред и струпаната войска на Подпалвачите на мостове се изсипа по склона, понесе се като лавина и профуча покрай Ток.

Подпалвачите на мостове — за последен път — влизаха в бой.

Оглушителният грохот от смъртта на бога бе съборил коня на Торент на земята. Докато лежеше замаян, младият воин чу тупането на копитата на животното, щом отново се вдигна и след това побягна на север, далече от вихрушката.

А след това удари дъждът и от надигащия се отвъд сушата лед се чуха взривовете на кършещи се ледени поля. Вихри от сняг и суграшица изригнаха от стръмния бряг и закръжиха на пурпурни стълбове… а земята под Торент се раздвижи и запропада на юг.

„Това е безумие! Светът не е такъв.“ Торент се изправи, погледна присвитите от ужас деца и викна:

— Бягайте от брега… Навътре в сушата и далече оттук!

Замръзнала кръв запердаши от небето. Вятърът зад него донесе смеха на Олар Етил. Той се обърна и видя, че тя гледа към Шпила.

Абси проплака.

— Не ни оставяй, Торент! — извика Сторий. — Ти обеща!

— Ще ви догоня!

— Торент!

— Просто бягайте!

Стейви взе Абси в тъничките си ръце и се вкопчи в мръсната ризка на сестра си. А след това затичаха, скриха се бързо от погледа му в червената лапавица, която се усилваше, мяташе пелени надолу и все по-навътре в сушата, една след друга.

Торент се обърна на изток и зяпна изумен. Целият бряг вече се смъкваше стръмно към залива… но ледът се вдигаше над ръба, вече изравнен с върха на стръмнината. Вдясно от него Шпилът бе погълнат от кървавия порой.

Чу отново смеха на вещицата и погледна натам.

Но старицата вече я нямаше — млада жена стоеше под поройния дъжд.

— Преродени! — изкрещя тя. — Моите събратя — всички сме преродени! Аз ще ги поведа — ще се вдигнем отново! — Обърна се рязко към Торент, кръвта се стичаше като боя по дръзкото й лице, а след това главата й клъвна напред като птича.

— Къде са те? Къде са децата? Моите дарове за него — и аз ще му дам още! Още деца! Ще властваме заедно — Гадателката на кости и Първият меч — къде са те?!

Торент се наведе и взе лъка и колчана си.

— Подхлъзнаха се. Изпаднаха в паника и се свлякоха надолу по склона. Долу на леда… Не можах да ги хвана…

— Глупак такъв!

Тя хукна към леденото поле. Торент я последва.

Замръзналата кръв шибаше лицето му. Вдигнал ръка да заслони очите си, Торент залиташе след Олар Етил.

„Още ли ще му дадеш? Заради това ли беше всичко? Обичаш ли го? Отне живота му и го превърна в същество от кожа и кости — отне децата му — може би дори си убила жена му, майка им. И си направила всичко това… като си си мислела, че можеш да спечелиш сърцето му?“

Но я беше видял. Преродена, отново млада, не беше неприятна за окото, здрава, с тежки гърди и широки бедра, косата й — преди да прогизне от кръв — толкова руса, че почти бяла, очите й — с цвета на зимно небе. „Вече не е немряща. Значи и с Онос Т’уулан е така? Вече прероден? Тя му е отнела всичко и сега иска да го замени със себе си — със света, който иска да създаде.“

„Ток Анастер, знаеше ли това? Разбираше ли мотивите й за всичко, което ти направи?“

„Има ли значение?“

Стигна до леда. Тя тичаше напред, пъргава като заек. Стори му се, че я чува да вика децата.

Разтваряха се цепнатини, а и склонът ставаше все по-стръмен — вдясно Торент видя, че част от него продължава да се издига, сякаш щеше да стигне до самия връх на Шпила. Някакво тъмно петно ли бе онова там, на средата на ледената рампа? Изкачваше ли се някой там?

Подхлъзна се и се затъркаля по твърдите като скала късове лед. Профуча покрай Олар Етил и чу изненадания й вик. Главата му се удари в нещо и той се завъртя, а в следващия миг стъпалата му се натресоха в някакъв твърд ръб, който изведнъж поддаде — и все едно челюсти стиснаха долната половина на тялото му… стегнаха се на бедрата му.

Чу и в същото време усети как изпращяха костите на краката му.

Изкрещя. Заклещен бе в цепнатина, ръбовете й вече се издигаха над бедрата му. Затъваше. Усети как кръвта му се излива и замръзва.