Стивън Ериксън - Сакатият бог

Калит видя как К’Чаин Че’Малле, стъписани за миг, подновиха настъпа си срещу най-високите позиции на колансийците. Видя как се вдигнаха защитниците да посрещнат Ве’Гат.

„Бог умира. А боят просто продължава и ние вливаме в дъжда собствената си кръв. Виждам историята на света — тук, пред мен. Виждам я цялата, век подир век. Всичко толкова… безполезно.“

Смях зад нея проряза глухия рев и Калит се обърна.

Синн се беше съблякла гола и цялата бе окъпана в кръв.

— Чистата е направила блестящ юмрук — рече тя. — За да спре изкачването. Гущерите не могат да пробият — мазнините им са зацапани от умора. — Очите й се вдигнаха към Калит. — Кажи им да се отдръпнат. Заповядай им да се оттеглят.

След това я подмина.

Имасс отстъпваха. Тежката пехота на Коланси натискаше напред през труповете им. С щитове и броня понасяха ударите на каменните оръжия. С железен меч, брадва и копие разкъсваха незащитената плът и от всички страни дъжд от кръв — вече изстинал и безжизнен — плискаше по земята.

Изтласкани зад останките на селото, силите на Имасс се свиваха, без да могат да задържат врага. Стягаха ги като в клещи от двете страни, в стремежа си да обкръжат все по-обърканите и безредни воини. Онос Т’уулан се мъчеше да удържи центъра на фронтовата линия: само той помнеше какво е да защитаваш тялото си — вече толкова уязвимо и крехко. Събратята му… бяха забравили. Нападаха, без да мислят да се защитят, и загиваха.

Преродени, за да изживеят едва няколко мига. Болката от това застрашаваше да разкъса Първия меч. Но беше само обикновен мъж, смъртен вече като своите братя и сестри, и беше само въпрос на време, преди…

Видя как бойната линия на колансийците срещу него изведнъж се отдръпва, видя как се разколебаха и в първия миг не разбра.

Някъде отдясно отекна нисък гърлен смях и докато Онос Т’уулан се обръщаше натам, проговори глас:

— Имасс, поздрави.

Джагът!

Пробиха си път през редовете и застанаха в първата линия. С брони и шлемове, отрупани с оръжия, от които капеше кръв.

Джагътът до Онос Т’уулан извика високо:

— Сувалас! Толкова ли си красива, колкото те помня?

Гласът на женската прокънтя в отговор:

— Помниш само каквото ти казвах, Хаут! Всичко беше лъжи!

Сред смеха на джагътите онзи, когото нарекоха Хаут, кривна глава и изгледа Онос Т’уулан.

— Това, че дишаме отново, бе неочаквано. Помислихме да се бием с вас — два безжизнени, но вечно упорити народа. Ден за клане, ха!

Другият до Хаут рече:

— И клане ще бъде! Но в грешната посока, уви. А сме едва четиринайсет. Айманан — тебе те бива с бройките! Четиринайсет мъртви Джагът правят ли добро клане?

— С пет хиляди Имасс, тъй мисля, Гедоран!

— Значи няма да се разочароваме и мога да съм спокоен!

Хаут до Онос Т’уулан рече:

— Тръгнете с нас, Първи меч. Ако трябва да умрем, трябва ли да е в отстъпление? Не мисля. — Очите му блеснаха в сянката на шлема. — Първи меч — виждаш ли? Форкрул Ассаил, К’Чаин Че’Малле, Имасс и сега Джагът! Много гадна компания, нали?

— Трябват ни само и няколко Тел Акаи, Хаут, и можем да си подхвърляме стари лъжи цяла нощ! — изсумтя Гедоран.

А след това, с бичи рев, джагътите връхлетяха срещу колансийците.

Онос Т’уулан се понесе напред с тях, а Имасс го последваха.

Гилимада, избрана да води, защото бе най-красивата, погледна назад по пътя, откъдето бяха дошли. Едва успя да различи баргастите.

— Много са бавни!

— Само да беше по-висока, Гили — ревна брат й, Ганд, — можеше да погледнеш в другата посока и да видиш боя!

Намръщена, Гилимада отново впери поглед напред.

— Тъкмо се канех… нетърпелив изтърсак си, Ганд! Всички, стига почивка — ще потичаме още малко. Виждате ли всички?

— Естествено — викна един от по-устатите приятели на брат й. — Все пак всички сме по-високи от теб, Гили!

— Но коя е най-красивата? Точно така!

— Гили… с онези Имасс има джагъти!

Гилимада присви очи напред. Но истината си беше, че все пак бе най-ниската тук.

— Избиват ли се?

— Не!

— Добре! Всички стари истории са лъжи!

— Е, само тази, Гили…

— Не! Щом една е лъжа, значи всички са лъжи! Казах! Отдъхнахте ли всички? Добре! Хайде да влизаме в бой, точно като в онази стара история за войната срещу самата Смърт!

— Но тя е лъжа, Гили — току-що го каза!

— Е, може пък аз да съм излъгала, не помисли ли за това? Хайде, стига приказки, да потичаме и да се бием!

— Гили… струва ми се, че там вали кръв!

— Все ми е едно — всички трябва да правите каквото аз кажа, защото все пак съм най-красивата, нали?