Стивън Ериксън - Сакатият бог

Калит се присви. Какво можеше да направи? Какво да отвърне?

— Значи ледериите и болкандо са се провалили.

„Не. Гонят ги, но са много оредели и изтощени — няма да пристигнат навреме, за да ни помогнат. Дестраянт, трудно е да достигна до Щит-наковалня и Смъртния меч. Обзети са от бойна ярост — непрекъснато зоват непознато за мен име, но всеки път щом го изрекат, нещо тръпне във въздуха. Остра и зверска миризма.“

„Дестраянт, трябва да изтеглим част от силите ни, за да посрещнем заплахата от запад. Трябва да достигнеш до човешките същества, нашите командири — трябва да обуздаеш яростта им и да им заговориш с гласа на разума. Възседни умовете на Ве’Гат — те ще те отведат до тях.“

Калит си пое дълбоко дъх и затвори очи.

Татуировките по ръцете на Геслер пареха все едно, че бяха залети с киселина, но той не го забелязваше, надвесен над раменете на вдигналия се на задните си крака Ве’Гат. Беше толкова уморен, толкова… изгубил дух. Врагът не се прекършваше. Врагът се сражаваше с ярост, неотстъпваща на неговата и на Сторми, и макар да умираха непрестанно, продължаваха да прииждат още.

Шипът на брадва се бе забил дълбоко в корема на носача му и животното под него издъхваше, но все пак, по някакъв начин, оставаше на крака, по някакъв начин продължаваше да настъпва и оръжията му помитаха вражеските войници по пътя му.

Бяха се приближили към центъра, където Т’лан Имасс продължаваха да натискат напред, неуморните им ръце се вдигаха и падаха. Геслер никога не се беше озовавал толкова близо до древните немрящи воини в разгара на битка, за да стане свидетел на тази убийствена… неумолимост.

„А императорът разполагаше с близо двайсет хиляди от тях под своя команда. Можеше да завладее света. Можеше да нанася такива поражения, че да покори всяко кралство, всяка империя на пътя си.“

„Но той почти не ги използваше.“

„Келанвед — възможно ли е? Възможно ли е дори ти да си се уплашил от клането, което гарантират тези същества? Възможно ли е да си разбрал как победата може да те унищожи, да унищожи цялата Малазанска империя?“

„Богове на бездната, мисля, че да.“

„Поел си пълководството над Т’лан Имасс… за да ги държиш извън бойното поле, да ги държиш извън човешките войни.“

„И вече разбирам защо.“

Още държеше тежкия си меч, но не беше му останала сила дори да го вдигне.

Бойната страст угасваше… нещо я нападаше, дереше и я смъкваше пред очите му, и изведнъж червеното, изпълнило погледа му, се разпадна на късове и изчезна.

И чу гласа на Калит:

„Геслер. Друга колансийска армия идва насам по пътя откъм сушата. Напредват в бърз марш — трябва да опазим фланга си.“

— Да си опазим фланга? С какво? — Звярът под него се олюля и той залитна напред. — Мамка му, моят Ве’Гат свърши. — Измъкна крака от люспестите стремена и се смъкна от масивния гръб. Коленете му се огънаха и той падна на една страна. Пое си с усилие дъх и зяпна нагоре към странното — странно запълнено — небе. — Добре. Слушай, Калит. Изтегли назад К’елл и ги прати там, всички. Кажи на Саг’Чурок… пращам му Т’лан Имасс. — Надигна се и се изправи. — Чу ли ме? — Потръпна, когато Ве’Гат рухна до него, зарита и половината му черва провиснаха от разпрания корем на дебели въжета. Видя как животът се изцеди от очите му.

„Да. Гу’Рул казва, че трябва да побързате. Няма много време.“

— Онзи проклет ризан най-после се върна, тъй ли?

„Гу’Рул казва, че идва буря, Геслер. Казва, че ти си я повикал.“

— Гуглата да ме вземе, как така аз! — Огледа се, но Сторми го нямаше никакъв. „Буря ли? За какво говори тя? Каквото и да е, сигурно онзи червенобрад кучи син е виновен.“

Смъртният меч изруга и тръгна да подири Онос Т’уулан. Видя с лека тревога, че по ръцете му до лактите са избили капки кръв.

Онос Т’уулан посече косо надолу през торса на колансиеца пред него, издърпа лезвието и прекрачи през свличащото се тяло. Брадва се стовари в ребрата му от лявата страна и отскочи, а той се обърна и отсече главата на нападателя. Още две крачки и вече бе горе на четвъртия насип, воините му настъпиха от двете страни.

Погледна долу в траншеята. Гмеж от извърнати нагоре лица, всички изкривени от нечовешка омраза. Оръжията се вдигнаха, докато се готвеше да скочи сред тях.

— Първи меч!

Онос Т’уулан спря. Отдръпна се и се обърна.

Малазанецът Геслер креташе към него.

— Геслер — каза Онос Т’уулан, — само още две полоси останаха, а броят на враговете в тях е силно намалял. Ще надвием. Подкарайте своите Ве’Гат след нас…