Стивън Ериксън - Сакатият бог

— Първи меч… скоро ще бъдем ударени във фланг от запад. Изпратих там каквото остана от моите Ловци К’елл, но не са достатъчно.

Онос Т’уулан отпусна меча си.

— Разбирам.

— Ще продължим натиска тук без вас. Разцепихте отбраната на две и когато всичко свърши, Ве’Гат могат да изпреварят хората… ще се бием в подножието на стълбището. Ще щурмуваме Шпила.

— Акраст Корвалайн вече е наранен, Смъртен меч. Телланн се е съживил — Олар Етил е наблизо. Изглежда, че това ще е ден на древни сили. Малазанецо, пази се от гласа на Чистата, която те чака горе на Шпила.

Мъжът оголи зъби.

— Щом стигна горе, няма да има време да изрече и една проклета дума.

— Желая ти успех, Смъртен меч. Кажи на К’Чаин Че’Малле, че за нас бе чест да се сражаваме редом с тях този ден.

Онос Т’уулан се пресегна в ума си към своите и всички като един се разпаднаха на прах.

Сестра Благоговение чуваше стърженето на пълзящия нагоре лед по Шпила отляво, а пред себе си виждаше как К’Чаин Че’Малле със сеч си проправят път все по-близо към подножието на стълбището. Т’лан Имасс бяха изчезнали, ала тя знаеше накъде са тръгнали… „и Разводнен Фестиан ще трябва да се изправи срещу тях. Ще трябва да намери начин да ги обкръжи, да ги разгроми и да удари К’Чаин Че’Малле.“

Погледна към небето, където, почти над главата й, се трупаха огромни тъмни облаци на исполински стълбове от тъмносиньо и зелено. Видя блясъци на мълнии, изригващи от дълбините им… и ослепителната им светлина погасна бавно. Две останаха да горят зловещо, но вместо да се смалят, лъчистите блясъци ставаха все по-силни и наситени.

Изведнъж тя осъзна какво вижда.

„Има бог сред нас. Бог е призован!“

Очите грееха с демонски огън, а облаците се сгъстиха, намериха очертания, форма — толкова необятна и непреодолима, че сестра Благоговение извика стъписана.

Сребрист блясък на бивни, облаците се завихриха и сгъстиха на въртопи от тъмна козина. Извисиха се кипнали и се въплътиха в същество от мускули и страховита ярост, очите — изпепеляващи като две пустинни слънца. Завладял цялото небе над Шпила, Финир, Глиганът на Лятото, изплува наяве пред очите й.

„Това не е видение. Той е тук. Богът Финир е тук!“

С изгрева сивото небе изсветля. Водата се стичаше на мътни потоци в канавките. Карса Орлонг погледна кроткото лице на стареца, сгушено в скута му. Пъхна длан под главата и леко я повдигна, а после я положи върху коравите каменни плочи.

Време беше.

Надигна се и взе меча си. Очите му се впиха в храма отсреща и той закрачи към залостената врата.

Градът се пробуждаше. Ранобудници на улицата се спираха, щом прекосеше пътя им, а които видеха лицето му, се отдръпваха боязливо.

Карса хвана тежкото месингово мандало, стисна го здраво и го отпра от дървената врата. После изрита, дъските на вратата се пръснаха като подпалки и звукът от удара изтрещя като гръм и прокънтя вътре. Завикаха гласове.

Карса пристъпи в храма на Финир.

Продължи по пищния някога коридор, като подминаваше мангалите от двете страни — двама жреци се появиха, решени да преградят пътя му, но като го видяха, се присвиха боязливо назад.

Влезе в залата с олтара. Беше изпълнена с гъст дим, наситена с миризмата на тамян, топлината се вдигаше от самите камъни на пода, а от двете страни боята по стенописите се разпукваше, набъбваше на мехури, а след това започна да почернява, да се лющи от стените и да поглъща образите.

Жреци ридаеха в ужас и скръб, но тоблакаят ги подмина с пренебрежение. Очите му бяха впити в олтара, блок от грубо изсечен камък, върху който лежеше обсипан с драгоценни камъни глигански бивен.

Карса спря пред олтара и надигна каменния си меч.

— Над сърцето му.

Лезвието се спусна, посече бивена, продължи надолу и с гръмовен тътен разсече олтарния камък на две.

Онос Т’уулан чуваше плач, ала това бе звукът от нещо невидимо, нещо отдавна скрито в душите на Т’лан Имасс. Никога не бе очаквал, че ще се съживи, никога не бе очаквал, че ще го изпита отново. В ума си видя дете, облечено в тленна плът, да вдига лице към небесата и това лице бе неговото — отпреди толкова време. Имало беше сънища, но докато те гаснеха, момчето плачеше и телцето му се тресеше.

„Умират неща. Сънища се разпадат на прах. Невинността кърви и се просмуква в земята. Любовта уляга на студена пепел. Имахме толкова много. Но го предадохме всичко. Беше… непростимо.“