Стивън Ериксън - Сакатият бог

Зад тежките си щитове войниците Ве’Гат на К’Чаин Че’Малле настъпваха сред градушка от стрели на лъкове и тежки арбалети. Някои залитаха и падаха пронизани, но събратята им заемаха местата им и щурмът на влечугите прииждаше на вълна, все по-близо до траншеите и редутите.

В центъра на атаката Т’лан Имасс понасяха същия убийствен порой от метателни оръжия, но бяха без щитове и големите метални пръти ги пръскаха на парчета. Онези, които можеха, се вдигаха отново и продължаваха напред, но мнозина се оказваха твърде натрошени и оставаха да лежат сред отломките на костите си.

Унищожителните залпове по настъпващите сили валяха непрестанно. Падаха десетки Ве’Гат, ритаха, опашките им плющяха във въздуха и биеха по земята. В редовете на Т’лан Имасс се разтваряха дълбоки зевове. Но нямаше никакви писъци, никакви викове на предсмъртна агония или ужас.

Сестра Благоговение стоеше високо над бойното поле, с фучащите около нея горещи и леденостудени ветрове, и гледаше как вражеските сили напират към войниците й, чакащи в траншеите и високите редути. С изливащата се от нея магия на Акраст Корвалайн държеше здраво тежката пехота на колансийците, без да оставя място за страх, и усещаше как настръхват, захранени от бойната й ярост. „Не се огъвай! Избийте ги всички! Не се огъвай!“ Щяха да удържат — трябваше — а след това Висш Разводнен Фестиан щеше да дойде, за да удари по фланга на К’Чаин и да нанесе дълбока смъртна рана на тези стари омразни врагове.

Изруга тихо, щом видя как стотици Ловци К’елл пробиха покрай високите каменисти скатове, за да щурмуват укрепените позиции на катапултите. Пред очите й екипите трескаво заобръщаха тежките оръжия. Успяха да хвърлят един залп и десетките метални пръти се врязаха в редиците на Ловците, преди те да стигнат подножието на хълма и да се понесат нагоре, размахали високо страховитите си мечове.

След като безпомощните екипи бяха избити и машините им натрошени на парчета, сестра Благоговение заличи сцената от ума си. Беше видяла да падат над десет Ловци К’елл и ако всяко укрепление постигнеше това или повече, щеше да е доволна. Разчиташе на изтощението — нямаше друг избор.

След като битката вече бе в разгара си, паниката й бе заглъхнала, макар все още да я побиваха тръпки от убийството на брат Усърдие. Все още не знаеше как е загинал и това продължаваше да я безпокои. Знаеше, че ако отпусне юздите на страха си, той ще я завладее. Човешките същества бяха подли и нагли — не трябваше да подценяват коварния им и измамен нрав. По някакъв начин го бяха ударили със собствената му сила. Бяха го удавили в порой от думи и тя не можеше да проумее как изобщо е възможно това.

Но в тази битка долу можеше да види само две човешки същества. „Яхнали Ве’Гат, в името на Бездната! Те ли командват? Не, не може да бъде. К’Чаин Че’Малле никога не биха се покорили на властта на хора. Винаги се командват от тяхната Матрона и от никой друг. Винаги е било така и така си остава.“

„Могъща Матрона обаче, след като е родила толкова много Ве’Гат. Остава скрита. Отбягва търсенето ми. Това само по себе си говори за впечатляваща мощ.“

„Но когато това свърши, когато армията й бъде унищожена, ще я намеря. Ще я изкормя. Този ден е последният дъх на К’Чаин Че’Малле. Други Матрони не са останали — сигурна съм в това. Сигурно са открили съюза, който сключих с На’Рук, и са дошли тук, за да потърсят мъст.“

„Нима съм дете, чиято ръка трябва да бъде плесната?“

„От четирите древни раси, коя винаги е била най-страховитата, ако не Форкрул Ассаил?“

Знаеше, че на далечни континенти има други Чисти. И след като силата на Акраст Корвалайн станеше ненакърнима тук, щеше да ги издири. Щеше да ги покани да споделят тази сила и прочистването щеше да започне не на шега. „Такова правосъдие ще развихрим, че…“

Мразовит въздух я лъхна в гърба и сестра Благоговение се извърна от полето на битката и прекоси платформата до страната с изглед към морето.

Това, което видя, я стъписа.

Заливът Коланси се изпълваше с лед. Планини, блеснали като смарагд и сапфир, се вдигаха от дълбините и тя зяпна, като видя как кипналата вода побелява, как всяка вълна замръзва на място. Перишките кораби, които бяха разбити, натрошени и погълнати от морето, сега изникваха отново, отломките оковани в лед… а имаше още кораби, погребани отдавна под наносите на морското дъно, които сега се надигаха към повърхността. Точно под нея прислонените галери и триреми на колансийците, вече стиснати от лед, започнаха да се трошат, корпусите се пръскаха. Звукът бе като хор от взривове, като от дървета, събаряни от ураганни ветрове.