Стивън Ериксън - Сакатият бог

— Сякла ли си дървета напоследък, жено?

— Какво? Никакви дървета няма тука. Щях да си удрям главата, ако имаше. Радвам се, че няма никакви дървета! — И се изсмя гръмко, след което поклати глава. — Езикът ви — толкова е тромав! — Изведнъж си пое дъх и от устата й се заизлива плавен поток от звуци, каквито Спакс не си беше и представял, че са възможни.

— Какво беше това? — попита я, след като свърши.

— Съчинявам стихове за песни на моя език. Прочута съм с това, ха-ха!

— Би ли превела какво каза току-що?

— Не. Безполезно е. Вие имате една дума за една мисъл. Ние имаме много мисли за една дума! Вие говорите твърде бавно и ние трябва също да забавяме, и ни е скучно да говорим с вас, хората!

Задъханият Спакс поклати глава.

— Точно сега… никакви думи от мен… никакви!

— Искаш ли да те нося?

„О, и да гледаш как се мъча да го преживея — пред всичките ми воини? Ще умрат и без вражеските пики и мечове! От смях.“

— Да не си ме пипнала! — изръмжа той.

— Ха-ха-ха!

Без да губят време, половината колансийци се изсипаха от пътя и се строиха срещу перишите на полето. Събраха щитовете в стена, извадиха мечовете и настъпиха бавно; останалите на пътя войници тръгнаха в стъпка с тях.

Синдекан стоеше един ред зад фронтовата линия. Колкото и да му се искаше да е с приятелите си резачи между сградите, сега командваше и мястото му бе тук, с братята и сестрите му.

Все още бяха задъхани и краката им се огъваха — познаваше признаците на мускулно изтощение, а не бе имало време да се възстановят напълно. „Много лошо.“

Колансийците се приближиха на шейсет крачки и се понесоха в щурм.

Гилимада отново изостана до Спакс.

— Почна бой!

— Гуглата да те вземе, жено — може да сме бавни, но не сме глухи!

— Ще се включим ли оттук?

— Не и ако не държиш да се биеш нагоре по проклетия склон! Ще заобиколим, ще излезем зад перишите и след това настъпваме.

— Но аз искам да убия смесената кръв!

— Може и да извадиш късмет…

— Не! Искам да го убия веднага! Важно е!

— Чудесно! Можеш да поведеш контраатака, щом стигнем горе, така става ли?

Гилимада се усмихна широко, зъбите й бяха равни и бели като сняг.

— И ще посечем всяко дърво, което видим!

Той изгледа гърба й навъсено, когато отново затича напред. Сърцето му бе готово да се пръсне и Спакс се запита дали наистина няма да го направи в мига, в който стъпеше горе за бой — внезапно стягане в гърдите или каквото става там, когато проклетото сърце спре. Беше сигурен, че ще боли. Навярно много.

Погледна нагоре по склона отляво и видя вдигащата се прах, а в нея — блясъка на копия и мечове. Напред теблорите се развикаха… Спакс присви очи и видя тела, хлъзгащи се надолу по склона, махащи ръце и крака, изтървани оръжия.

— Подмини! Подмини ги!

Воините му натискаха зад него. Спакс изръмжа:

— Заобиколете ме тогава, проклети да сте всички! Ще ви догоня!

Изсипаха се от двете му страни с дрънчене на броня и извадени оръжия.

„Скъпите ми глупаци, всички.“

Още четиридесет задъхани крачки, още десет, още пет, а след това пак погледна нагоре и видя как баргастите му се катерят след теблорите, нагоре по ската на долината. А над тях перишите отстъпваха, завъртаха се да избегнат ударите, падаха и се търкаляха надолу сред катерещите се воини.

„Боговете да ни прокълнат всички!“

— Нагоре! Давай нагоре!

Видя, че теблорите стигнаха билото, видя как се хвърлиха напред и се скриха от погледа му, размахали оръжия. А после, след тях — първите гилки, с посивялата от прах броня, белите им лица набраздени от вадичките мръсна пот.

Спакс стигна до подножието и започна да се катери. Краката му бяха изтръпнали. Ожулените глезени и пети заръмжаха от болка. Изкашля прах. Един падащ труп за малко да го събори — периш, половината му лице отсечено. Продължи да се катери.

„Няма ли край тоя проклет склон?“

А след това една ръка се пресегна надолу, хвана го за китката и го изтегли на равното.

Намираха се между стопански сгради и колансийците бяха отвсякъде, изсипваха се от пътя и изтласкваха огъващите се редици на перишите назад към ръба на долината.

От пръв поглед разбра, че Сивите шлемове са обкръжени по фланговете и макар да продължаваха да се бият с ярост, достойна за боговете им, загиваха с десетки. Гилките бяха ударили в гъстата гмеж, но колансийците натискаха и бяха обкръжили защитниците напълно — единственият възможен изход оставаше склонът на долината.

Мрачна ярост го обзе, докато залиташе напред. „Провалихме се, Огнекоса. Дано всички блатни богове изгният в тресавището на Гуглата! Трябваше да тръгнем по-рано — трябваше да тръгнем с перишите!“